СТАИ ПОД НАЕМ. Приближих, качих се по стълбите и натиснах звънеца. В такива случаи човек винаги оставя стария куфар отзад, за да не го види хазяина, като отвори вратата.
— Търся стая. Колко струва?
— Шест долара и петдесет на седмица.
— Можели да я видя?
— Разбира се.
Влязох и я последвах нагоре по стълбите. Беше на около четирийсет и пет, но задникът й приятно се полюшваше. Често съм следвал жени по стълби и винаги съм си мислил, ех да можеше някоя мила дама като тази да ми предложи да се грижи за мен, да ме храни с топли вкусни гозби, да ми пере чорапите и гащите. Щях да приема.
Тя отвори една врата и аз надникнах вътре.
— Хубава е — казах аз. — Изглежда ми хубава.
— Имате ли работа?
— Работя самостоятелно.
— Може ли да ви попитам с какво се занимавате?
— Писател съм.
— О, написали ли сте някоя книга?
— Ами почти съм готов с един роман. Пиша статии, разни малки неща за списанията. Всъщност не са особено добри, но се развивам.
— Добре. Ще ви дам ключа и ще напиша разписка.
Последвах я надолу по стълбите. Задникът не се поклащаше така приятно като слизаше, както като се качваше. Погледнах тила й, представих си, че я целувам зад ушите.
— Аз съм госпожа Адамс — каза тя. — А вие как се казвате?
— Хенри Чинаски.
Докато я чаках да напише разписката, чух звуци като от трион, режещ дърво иззад една врата отляво — само че стърженето се прекъсваше от тежки вдишвания. Всяко вдишване, като че ли бе последно, но все пак след него мъчително идваше следващото.
— Съпругът ми е болен — каза госпожа Адамс и като ми подаде разписката и ключа, се усмихна. Лешниковите й очи бяха красиви, искряха. Обърнах се и закрачих към стълбите.
Когато се прибрах в стаята си, се сетих, че съм си забравил куфара пред вратата. Слязох да го взема.
Като минавах край вратата на госпожа Адамс, стърженето бе още по-силно. Качих горе куфара си, хвърлих го на леглото, после слязох и потънах в нощта. Тръгнах на север и скоро открих широк булевард. Влязох в една зарзаватчийница и си купих буркан фъстъчено масло и хляб. Имах джобен нож, щях да намажа хляба с масло и да хапна.
Когато се върнах в къщата, се спрях в коридора и послушах дишането на господин Адамс. Помислих си, това е Смъртта. Качих се в стаята си, отворих буркана с фъстъчено масло и като слушах звуците на смъртта отдолу, напъхах пръстите си вътре. Ядох направо с пръсти. Страхотно беше. Тогава извадих хляба. Бе зеленясал и мухлясал и миришеше силно на кисело. Как можеше да се продава такъв хляб? Що за място е тази Флорида? Хвърлих хляба на пода, съблякох се, загасих лампата, завих се. Лежах в тъмното и слушах.
54
На сутринта бе тихо и аз си помислих, това е хубаво, значи са го завели в болница или в моргата. А сега може би ще успея да се изсера. Облякох се и отидох до тоалетната в дъното на коридора. Абсолютно успях. После се върнах в стаята си, съблякох се и поспах още малко.
Събуди ме чукане по вратата. Седнах в леглото и извиках, без да се замисля:
— Влез!
Появи се дама, облечена изцяло в зелено. Блузата бе с дълбоко деколте, а полата много тясна. Приличаше на кинозвезда. Стоеше там и просто ме гледаше. Аз седях в леглото по гащи и притисках одеялото към гърдите си. Чинаски, великият любовник. Ако изобщо съм мъж, помислих си аз, ще я изнасиля, ще й подпаля бикините, ще я накарам да ме следва из целия свят, а като чете любовните ми писма написани върху червени салфетки, очите й ще се пълнят със сълзи. Чертите на лицето й бяха неопределени, съвсем не като тялото й. Лицето й бе някак кръгло, очите като че искаха да срещнат моите, но косата й бе разбъркана и несресана. Бе към средата на трийсетте. Нещо все пак я бе развълнувало.
— Съпругът на госпожа Адамс почина снощи — каза тя.
— Аха — казах аз и се зачудих, дали и тя се радва, че стъргането е спряло.
— Събираме пари, за да купим цветя за погребението на господин Адамс.
— Не мисля, че цветята се създадени за мъртвите, които нямат нужда от тях — несигурно казах аз.
Тя се поколеба.
— Просто си помислихме, че ще е мило да купим цветя и може би вие ще искате да участвате?