— Бих искал, но снощи пристигнах в Маями и нямам пукната пара.
— Нямате пари?
— Търся си работа. На ръба на пропастта съм, както се казва. Изхарчих последните си десет цента за буркан фъстъчено масло и един хляб. Хлябът бе зеленясал, по-зелен от роклята Ви. Оставих го ей там на пода и дори плъховете не щат да го ядат.
— Плъхове?
— Не знам как е във Вашата стая.
— Но аз снощи говорих с госпожа Адамс и я попитах за новия наемател — ние тук всички сме като едно семейство — и тя каза, че Вие сте писател, такъв, който пише за списания, списания като „Ескуайър“ и „Атлантик Мънтли“.
— По дяволите, не ме бива да пиша. Това са просто приказки. Така правиш добро впечатление на хазяйката. Трябва ми работа, каквато и да е работа.
— Не можете ли да се включите с двайсет и пет цента? Двайсет и пет цента не са много пари.
— Скъпа, аз се нуждая от тези двайсет и пет цента повече от мистър Адамс.
— Почитайте мъртвите, младежо.
— А защо да не почитаме живите? Аз съм самотен и отчаян, а вие сте прекрасна с тази зелена рокля.
Тя се обърна, излезе, закрачи надолу по коридора, отвори вратата на стаята си, влезе, затвори я и аз никога повече не видях дамата със зелената рокля.
55
Държавната трудова борса във Флорида бе приятно място. Не бе така натъпкана с хора, както борсата в Лос Анджелис. Сега бе мой ред за малко добър късмет, не много, но поне малко. Наистина нямах амбиции, но трябва да има място и за хора без амбиции, имам предвид място по-добро от това, което човек обикновено заслужава. Как по дяволите можеш да си щастлив, когато в шест и трийсет те събужда будилник и трябва да скочиш от леглото, да се облечеш, да ядеш набързо, да сереш, да пикаеш, да си измиеш зъбите, да се срешеш, да се блъскаш в транспорта, за да се добереш до някакво място, където всъщност правиш много пари за някой друг и от теб се иска да бъдеш благодарен, че ти е предоставена тази възможност?
Извикаха моето име. Чиновникът държеше в ръка формуляра, който бях попълнил, когато дойдох. Творчески бях обработил моя трудов опит. Професионалистите правят така: оставяш настрана всички нискоквалифицирани и долни неща, които си работил, а добрите описваш подробно, като не споменаваш нищо за периодите от шест месеца, в които не си изтрезнявал и си живял с жена току-що излязла от лудницата или избягала от катастрофален брак. Разбира се, тъй като всички неща, които съм работил бяха долни, не споменах само най-долните.
Чиновникът прокара пръсти през малката си картотека. Извади едно картонче.
— А, ето една работа за вас.
— Какво по-точно?
Той вдигна глава.
— Работник в чистотата.
— Какво!
— Боклукчия.
— Такава работа не искам.
Тръпки ме побиваха при мисълта за купищата боклук, за сутрешните махмурлуци, за подиграващите се черни, за безумната тежест на кофите и как аз си повръщам червата сред обелки от портокали, утайка от кафе, мокри цигарени фасове, бананови кори и използвана тоалетна хартия.
— Какво има? Смятате, че тази работа е под Вашето достойнство? Четиресет часа на седмица. Сигурност. Подсигуряване за цял живот.
— Вие вземете тази работа, а аз ще взема вашата.
Мълчание.
— Аз имам квалифициран за тази работа.
— Така ли? Аз пък съм учил две години в колеж. Да не би това да е задължително условие, за да събирам боклук?
— Ами, добре. Каква работа искате?
— Просто потърсете нещо друго в картотеката.
Той потърси, потърси и вдигна глава.
— Нямаме нищо като за вас — подпечата малката книжка, която ми бяха дали и ми я върна. — Обадете ни се след седем дни за евентуални възможности за работа.
56
Намерих си работа чрез обявите във вестника. Наеха ме в един магазин за дрехи, само че не беше в Маями, а в Маями Бийч и всяка сутрин трябваше да пренасям махмурлука си през океана. Автобусът минаваше по една много тясна ивица цимент, която се издигаше над водата без предпазни прегради, без абсолютно нищо. Шофьорът спокойно се облягаше назад и ние летяхме по тясната циментова ивица, заобиколена от вода и двайсет и петте или четирийсетте или петдесет и двамата пътници му имаха доверие, а аз му нямах. Понякога шофьорът беше нов и аз си мислех, как ли ги избират тези копелета? От двете страни сме заобиколени от дълбока вода и най-малката грешка ще ни избие всичките. Това беше нелепо. Ами ако тази сутрин се е карал с жена си? Или има рак? Или божествени видения? Или развалени зъби? Каквото и да е. Можеше да го направи. Да ни удави всички. Знаех, че ако аз карах щях сериозно да обмисля тази възможност. Да, да се издавим всички, това щеше да ми достави удоволствие. А понякога след такива мисли възможността се превръща в реалност. Всяка Жана д’Арк има един Хитлер кацнал на рамото. Прастарата история за доброто и злото. Но никой от автобусните шофьори не ни хвърли във водата. Те явно мислеха за други работи: за изплащане на коли, за бейзболни мачове, бръснари, отпуски, клизми, семейни гостувания. Нямаше нито един истински човек в цялата шибана компания. Пристигах на работа скапан, но жив. Което ясно показва защо Шуман е по-относителен от Шостакович…