— Казвам се Хенри — казах аз.
— Брад — отговори той.
— Знаеш ли, Брад, като ви гледам как работите и дълбока тъга стяга душата ми. Какво ще кажеш да ви изпея една песничка, за вас момичета и момчета?
— Недей.
— Работата ти е шибана. Защо я работиш?
— Няма друг начин, да го еба.
— Господ казва, че има.
— Вярваш ли в Господ?
— Не.
— В какво вярваш?
— В нищо.
— Значи сме квит.
Говорих и с някои от другите. Мъжете не бяха разговорливи, някои от жените ми се подиграваха.
— Аз съм шпионин — подигравах се аз. — Аз съм шпионин на компанията. Всички наблюдавам.
Отново отпих. После им изпях любимата си песен „Сърцето ми е скитник“. Те продължиха да работят. Никой не ме погледна. Когато свърших, те все така си работеха. Известно време бе тихо. Тогава чух глас.
— Виж какво, бяло момче, не се занимавай с нас.
Реших да отида да измия с маркуч предния тротоар.
57
Не знам колко седмици работих там. Мисля, че шест. В един момент ме преместиха в отделението, където приемаха товари с панталони и нашата работа бе да сравняваме количествата с вписаното в товарителния лист. Тези пратки бяха върнати консигнации от дъщерни магазини, обикновено извън границите на щата. Товарителните листове бяха винаги верни и точни, вероятно защото човекът от другата страна твърде много се страхуваше за работата си. Обикновено той е на седмата от трийсетте и шест вноски за новата си кола, жена му в понеделник ходи на вечерно училище да учи керамика, лихвите от ипотеката жив го изяждат, а всяко от петте му деца изпива по един литър мляко на ден.
Знаете как е, не съм по дрехите. Дрехите ме потискат. Те са ужасни неща, измама, като витамините, астрологията, пиците, пързалките за кънки, поп музиката, боксовите срещи в супертежка категория и т.н. Седях си там и се преструвах, че броя пристигналите панталони, когато внезапно се натъкнах на нещо специално. Тъканта бе наелектризирана, електричеството лазеше по пръстите ми и не изчезваше. Най-накрая някой беше сторил нещо интересно. Разгледах внимателно плата. На вид бе точно толкова вълшебен, колкото на пипане.
Станах и взех панталоните заедно с мен в клозета. Заключих вратата. Никога нищо не бях крал.
Свалих си панталоните и пуснах водата. После обух вълшебните панталони. Навих вълшебните крачоли до под колената си. Накрая обух собствените си панталони върху тях.
Отново пуснах водата в тоалетната.
Излязох навън. Бях притеснен и имах чувството, че всички ме гледат. Отидох до предната част на магазина. До края на работното време оставаха час и половина. Шефът стоеше зад един тезгях близо до вратата. Той заби очите си в мен.
— Имам малко работа, господин Силвърщайн. Извадете този час и половина от надницата ми…
58
Като се прибрах в стаята си, събух старите си панталони и пуснах навитите крачоли на вълшебните панталони. Облякох си чиста риза, лъснах си обувките и излязох на улицата. Панталоните бяха наситено кафяви, а вертикално през плата минаваха лъскави нишки.
Платът искреше. Застанах на един ъгъл и запалих цигара. До мен спря едно такси. Шофьорът подаде глава през прозореца.
— Такси, сър?
— Не, благодаря — каза аз, хвърлих кибритената клечка в канала и пресякох улицата.
Петнайсет-двайсет минути се разхождах по улиците. Трима или четирима таксиджии ме попитаха дали не ми трябва такси. Купих си бутилка червено вино и се върнах в стаята си. Съблякох се, окачих дрехите си, легнах си и пиейки виното написах един разказ за беден чиновник, който работел във фабрика за дрехи в Маями. Веднъж в обедната почивка бедният чиновник се запознал с богато момиче от висшето общество на плажа. Той бил достоен за парите й, а тя направила всичко, което било по силите й, за да покаже, че е достойна за него…
Когато на другата сутрин отидох на работа, господин Силвърщайн стоеше пред тезгяха близо до вратата. В ръката си държеше чек. Ръката му се протегна към мен. Пристъпих напред и взех чека. После се обърнах и излязох на улицата.
59
Автобусът измина разстоянието до Лос Анджелис за четири дни и пет нощи. Както обикновено по време на пътуването нито спах, нито дефекирах. Настъпи известно оживление, когато някъде в Луизиана в автобуса се качи едра блондинка. През нощта започна да се продава за по два долара. Всички мъже и жени в автобуса се възползваха от щедростта й, с изключение на мен и шофьора. Работата се извършваше нощем на задните седалки. Казваше се Вера. Носеше пурпурно червило и непрекъснато се смееше. Веднъж по време на един кратък престой, докато си ядях сандвича и си пиех кафето, тя се приближи до мен. Застана зад мен и попита.