Выбрать главу

— К’во има, под твойта класа съм, тъй ли?

Аз не отговорих.

— Педал — чух я как промърмори с отвращение, като седна до един от редовните си пичове.

В Лос Анджелис обиколих баровете в стария квартал, търсейки Джан. Бях за никъде, докато не намерих Хуайти Джаксън зад бара в „Розовото Муле“. Той ми каза, че Джан работи като камериерка в хотел „Дърхам“ на „Бевърли“ и „Върмонт“. Отидох пеша дотам. Тъкмо търсех кабинета на шефа, когато тя изскочи от една стая. Изглеждаше добре, като че ли отсъствието ми й бе помогнало. Тогава ме видя. Стоеше си там, просто си стоеше, очите й станаха много сини и кръгли и тя стоеше там. Тогава го каза:

— Хенк! — тя се втурна към мен и се прегърнахме. Диво ме целуваше. Аз също се опитвах да я целувам.

— Господи! — каза тя. — Мислех, че никога повече няма де те видя.

— Върнах се.

— Завинаги?

— Ел Ей е моят град.

— Отстъпи назад — каза тя, — искам да те огледам.

Аз отстъпих назад, като се хилех.

— Кльощав си. Отслабнал си — каза Джан.

— Изглеждаш добре, сама ли си?

— Да.

— Няма никой?

— Абсолютно никой. Знаеш, че не мога да понасям хора.

— Радвам се, че работиш.

— Ела в стаята ми — каза тя.

Последвах я. Стаята беше малка, но приятна. През прозореца се виждаше уличното движение, можеше да наблюдаваш как се сменят светофарите, вестникарчето застанало на ъгъла. Мястото ми харесваше. Джан се хвърли на леглото.

— Ела — легни.

— Неловко ми е.

— Обичам те, идиот такъв — каза тя, — ебали сме се над осемстотин пъти, така че се отпусни.

Свалих обувките си и се изтегнах. Тя вдигна единия си крак.

— Още ли харесваш краката ми?

— Да, по дяволите. Джан, имаш ли още работа?

— Само стаята на господин Кларк. А на господин Кларк му е все едно. Той ми дава бакшиши.

— Ха?

— Нищо не правя. Просто ми дава бакшиши.

— Джан…

— Да, кажи?

— Всичките ми пари отидоха за автобусния билет. Трябва да живея някъде, докато си намеря работа.

— Мога да те скрия тук.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

— Обичам те, скъпа — казах аз.

— Копеле — отвърна тя. Започнахме да го правим. Беше хубаво. Беше много, много хубаво.

След това Джан стана и отвори бутилка вино. Аз отворих последния си пакет цигари, седяхме в леглото, пиехме и пушехме.

— Целият си тук — каза тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че никога не съм срещала мъж като теб.

— Виж ти?

— Другите са тук десет процента или двайсет процента, а ти си целият тук, всяка твоя фибра е тук и само тук, толкова е различно.

— Нищо не разбирам от това, което ми говориш.

— Без да искаш омотаваш жените.

Стана ми приятно. Като си изпушихме цигарите отново правихме любов. Тогава Джан ме прати за бутилка. Върнах се. Трябваше.

60

Моментално ме наеха в една компания, която произвеждаше флуоресцентни лампи. Намираше се на улица „Алабама“, на север, един от многото складове. Работата ми бе съвсем проста: взимах бланките със заявките от една телена кошница, попълвах ги, опаковах лампите в картонени кутии и нареждах кашоните. След това ги номерирах и надписвах. Претеглях ги, издавах товарителница и се обаждах на транспортната компания, за да пратят камион да вдигне стоката.

Още следобеда на първия ден чух зад гърба си, някъде от поточната линия, ужасен трясък. Старите дървени рафтове, където редяха готовите лампи, се отделяха от стената и се сгромолясваха на пода — метал и стъкло се сипеха по циментовия под и се разбиваха с трясък. Работниците от поточната линия избягаха в другия края на сградата. После се възцари тишина. Шефът, Мени Фелдмън, излезе от кабинета си.

— Какво по дяволите става тука?

Никой не отговори.

— Добре, спрете поточната линия! Всички да вземат по един чук и пирони и тези шибани рафтове да се поправят!

Г-н Фелдмън влезе обратно в кабинета си. Нямах друг избор, освен да взема чук и да отида да им помагам. Никой от нас не бе дърводелец. Отне ни целия следобед и половината от следващата сутрин, за да оправим рафтовете. Когато свършихме, господин Фелдмън излезе от кабинета си.

— Значи свършихте? Добре, а сега ме слушайте внимателно — искам 939-ките да се наредят най-горе, отдолу 820-ките, а останалото на долните рафтове, разбрахте ли? Някой да не е разбрал?

Никой не отговори; 939-ките бяха най-тежки — направо си бяха ебали майката — а той ги искаше най-отгоре. Той беше шефът. Започнахме да бачкаме. Наредихме ги отгоре, цялата тази тежест, а леките неща сложихме на долните рафтове. После всеки се върна на работата си. Рафтовете издържаха до края на деня и през нощта.