На сутринта се чу скърцане. Конструкцията се клатеше. Работниците от поточната линия заотстъпваха, като се хилеха. Десет минути преди почивката за сутрешното кафе, всичко отново падна. Господин Фелдмън изскочи от кабинета си:
— Какво по дяволите става тука?
61
Г-н Фелдмън се опитваше да фалира и същевременно да прибере застраховката. На следната сутрин пристигна един достопочтен мъж от Американската банка. Каза ни да не поправяме повече рафтовете.
— Просто ги редете на пода — така го каза. Казваше се Дженингс Къртис Дженингс. Фелдмън дължеше на Американската банка много пари, а Американската банка си искаше, парите обратно преди предприятието да се разори. Дженингс пое управлението на компанията. Мотаеше се наоколо и наблюдаваше. Прегледа книгите на Фелдмън. Провери ключалките, прозорците и защитната ограда около паркинга. Дойде при мен.
— Не използвай повече транспортна компания „Сибърлинг“. Вече трети път ги ограбват, като пренасят стоките ни през Аризона и Ню Мексико. Защо си използвал тях, има ли някаква специална причина?
— А, не. Няма причина.
Агентът от „Сибърлинг“ ми буташе по десет цента на всеки двеста килограма товар, който вземат.
За три дни Дженингс уволни един човек, който работеше в канцеларията и замени трима от монтажната линия с мексикански момичета, които бяха съгласни да работят за половин надница. Уволни портиера, а аз, освен мойта си работа, трябваше да разкарвам с камиона на компанията стока за близките магазини.
Когато взех първия си чек, се изнесох от Джан и наех собствен апартамент. Една вечер се върнах и тя се бе нанесла при мен. „Ами, добре“, казах й аз, „квото е мое е и твое“. Скоро след това дойде и най-страшният ни скандал. Тя си тръгна, а аз се запих за три дни и три нощи. Когато изтрезнях, осъзнах, че вече нямам работа. Дори не се появих там. Реших да изчистя апартамента. Изсмуках с прахосмукачка пода, измих прозорците — стъклата и рамките, изтърках ваната и умивалника, излъсках с восък дъските в кухнята, избих всички паяци и хлебарки, изпразних и измих пепелниците, измих чиниите, изтърках кухненския умивалник, окачих чисти пешкири и сложих ново руло тоалетна хартия. „Сигурно започвам да се превръщам в медал“, помислих си аз.
Когато най-накрая Джан се прибра вкъщи — седмица по-късно — ме обвини, че съм бил с жена, защото всичко изглеждало толкова чисто. Правеше се на много ядосана, но всичко беше, за да прикрие собствената си вина. Не можех да разбера защо не се бях отървал от нея. Тя беше патологично невярна — лягаше с всеки срещнат в бара и колкото по-долен и мръсен беше той толкова по̀ й харесваше. Непрекъснато използваше нашите спорове, за да се оправдава. Непрекъснато си повтарях, че жените по света не са курви, само моята.
62
Отидох в „Таймс Билдинг“. Бях учил две години журналистика в „Лос Анджелис Сити Колидж“. Една млада дама ме спря.
— Имате ли нужда от репортери? — попитах аз. Тя ми подаде един формуляр.
— Моля, попълнете това.
В повечето вестници, в повечето градове бе едно и също. Наемат те, защото си известен или защото имаш връзки. Но аз все пак попълних формуляра. Пригласих го да изглежда добре. После излязох и тръгнах надолу по улица „Спринг“.
Беше горещ летен ден. Започнах да се потя, тялото ме сърбеше. Чаталът ме сърбеше. Започнах да се чеша. Сърбежите станаха непоносими. Вървях и се чешех. Не ставах за репортер, не ставах за писател, не можех да си намеря свястна жена, можех единствено да вървя и да се чеша като маймуна. Закрачих бързо към колата си, която бях паркирал на „Банкър Хил“. Подкарах като бесен към къщи. Джан я нямаше. Отидох в банята и се съблякох.
Бръкнах с пръсти между краката си и намерих нещо. Извадих го. Сложих го върху едната си длан и погледнах. Беше беличко и имаше безброй мънички крачка. Бях очарован. Внезапно скочи върху теракотения под на банята. Приковах го с очи. Един светкавичен скок и изчезна. Вероятно обратно в пубиса ми! Почувствах, че побеснявам. Беше ми лошо. Стоях прав и го търсех. Не можах да го намеря. Стомахът ми се разбунтува. Наведох се над тоалетната и повърнах, а след това отново се облякох.
Аптеката на ъгъла не бе далеч. Зад щанда стояха стар мъж и стара жена. Жената се приближи.
— Не — казах аз. — Искам да говоря с него.
— А-а — каза тя.
Възрастният човек се приближи. Той беше аптекарят. Изглеждаше много чист.
— Аз съм жертва на несправедливост — казах му аз.