Мотаех се наоколо и четях разни неща оставени по бюрата. Влязох в един остъклен кабинет. Някой бе оставил бележка.
„Добре, ще пробваме новия карикатурист, но да се надяваме, че е добър. Хубаво ще е да започне добре и да продължи добре, няма да търпим мърлячи.“
Отвори се врата и се появи началникът Барнс.
— Чинаски, какво правиш тука?
Аз излязох от кабинета.
— Учил съм журналистика, сър, и ми е интересно.
— Това ли е всичко, което си свършил? Една лампа.
— Сър, не мога. Страх ме е от високо.
— Добре, Чинаски. За тази вечер ще те освободя. Не заслужаваш друга възможност, но искам утре отново да дойдеш в девет вечерта, готов за работа. И тогава ще видим.
— Разбрано, сър.
Тръгнахме заедно към асансьора.
— Искам да те питам нещо. Защо ходиш така смешно.
— Пържих пиле в един тиган, мазнината избухна и ми обгори краката.
— Мислех, че имаш рани от войната.
— Не, от пилето е.
Слязохме с асансьора.
65
Пълното име на началника бе Херман Барнс. На следващата нощ Херман ме чакаше във фоайето. Като продупчих перфокартата си той каза:
— Последвай ме.
Заведе ме в една слабо осветена стая и ме представи на Джейкъб Кристенсън, който щеше да бъде непосредственият ми началник. Барнс си тръгна.
Повечето от хората, които работеха нощем в „Таймс Билдинг“ бяха стари, свити, смазани от живота. Тътреха се напред-назад, прегърбени като че ли нещо им имаше на краката. Всеки имаше работен комбинезон.
— Хайде — каза Джейкъб, — взимай си снаряжението.
Снаряжението ми се състоеше от метална количка, разделена на две. В едната част имаше две метли, няколко парцала и голям калъп сапун. В другата имаше най-разнообразни цветни бутилки, кофи, кутии с препарати и още парцали. Очевидно щях да съм чистач. Добре, не ми беше за пръв път, веднъж работих като нощен чистач в Сан Франциско. Вкарваш бутилка вино, блъскаш като луд и после след като всички си тръгнат, сядаш, гледаш през прозореца, пиеш вино и чакаш зората.
Един от възрастните чистачи се приближи съвсем близо до мен и изкрещя в ухото ми:
— Тези хора са гъзове, гъзове! Нямат грам интелигентност! Не знаят как да мислят! Те се страхуват от ума си! Те са болни! Те са страхливци, а не мислещи хора като мен и теб!
Крясъците му се чуваха из цялата стая. Бе на шейсет и няколко. Другите бяха по-стари, повечето изглеждаха на седемдесет и отгоре, около една трета бяха жени. Изглежда бяха свикнали със странностите на стареца. Никой не се обиди.
— Повръща ми се от тях! — изкрещя той. — Ни’къв кураж! Виж ги само! Гадни лайна!
— Добре, добре, Хю — каза Джейкъб, — вземи си нещата и отивай горе да работиш.
— Ще ти смачкам главата бе, копеле! — изкрещя той на началника. — Както ме гледаш, така ще ти я смачкам!
— Тръгвай, Хю.
Хю изчезна, като едва не блъсна една жена с количката.
— Такъв си е — обясни ми Джейкъб, — но пък е най-добрият ни чистач.
— Няма проблеми — казах аз, — обичам да е весело.
Забутах количката, а Джейкъб ми обясни задълженията ми. Отговарях за два етажа. Най-важни бяха тоалетните. Трябваше винаги да започвам от тоалетните. Изчистваш умивалниците, тоалетните чинии, изпразваш кошчетата, лъскаш огледалата, сменяш кърпите за ръце, слагаш сапун — използвай много, много дезодорант, и се погрижи да има в изобилие тоалетна хартия и хартиени покривала за тоалетните дъски. И не забравяй дамските превръзки за дамския клозет! А после изхвърляш кошчетата за боклук в кабинетите и избърсваш бюрата. След това идваш тук с количката и изчистваш коридорите, а когато свършиш с това…
— Да, сър, ясно! — казах аз.