— Един момент — казах аз и се намъкнах в един панталон. Отворих вратата и на прага стоеше пощальонче от „Уестърн Юниън“. Дадох му десет цента и отворих телеграмата.
„ХЕНРИ ЧИНАСКИ: ВАШИЯТ РАБОТЕН ДОГОВОР С «ТАЙМС КООПЕРЕЙШЪН» Е ПРЕКРАТЕН.
— За какво е? — попита Джан.
— Изритали са ме.
— А чек?
— Нищо не пише.
— Но те трябва да ти платят.
— Знам. Да отидем да го поискаме.
— ОК.
Вече нямахме кола. Първо се счупи задната скорост, предизвикателство, което аз посрещах, като непрекъснато планирах предварително откъде ще мина. Тогава ми свърши акумулатора, така че единствения начин да запаля бе да се пусна по нанадолнище. Две седмици паркирах винаги на стръмни улици, но една нощ се напихме с Джан и спрях на равно пред един бар. Естествено тя не щеше да запали и за това се обадих в един сервиз и те дойдоха и я извлякоха. Когато след няколко дни отидох да си взема колата се оказа, че са и направили ремонт за 55 долара, а тя пак не щеше да пали. Прибрах се в къщи пеша и я заебах.
Трябваше да вървим пеша до „Таймс Билдинг“. Джан знаеше, че я харесвам с обувките й на висок ток, така че ги обу и тръгнахме. Бе доста далеч. Джан седна да си почива на една пейка отвън, а аз отидох до счетоводния отдел.
— Казвам се Хенри Чинаски. Работният ми договор бе прекратен, бих искал да си получа чека.
— Хенри Чинаски — каза момичето. — Почакайте един момент.
Зарови из разни големи листове хартия.
— Съжалявам, господин Чинаски, но чекът ви още не е готов.
— Добре, ще почакам.
— Чекът ви ще бъде готов утре, сър.
— Но договорът ми е прекратен.
— Съжалявам, сър, утре.
Излязох вън. Джан стана от пейката. Изглежда бе гладна.
— Дай да отидем до „Големия универсален магазин“ да си купим месо, зеленчуци и няколко бутилки хубаво френско вино.
— Джан, те казаха, че чекът не е готов още.
— Но те трябва да ти го дадат. Такъв е законът.
— Сигурно е така. Не знам. Само че те казаха да дойда утре.
— О, Господи, а аз извървях целия този път на високи токове.
— Изглеждаш добре, скъпа.
— Щом казваш.
Тръгнахме към къщи. По средата на пътя Джан си събу обувките и тръгна по чорапи. Две коли, като минаваха край нас, надуха клаксоните. И на двете им показах среден пръст. Прибрахме се и намерихме пари за царевични питки и бира. Купихме, ядохме, пихме, покарахме се малко, чукахме се и заспахме.
67
На другия ден по обяд отново тръгнахме, Джан беше със същите обувки на токове.
— Днес искам да сготвиш онзи кебап — каза тя. — Няма друг мъж на света, който да готви кебап като теб. Това е най-големият ти талант.
— Ужасно много благодаря — казах аз.
Пак беше доста път. Джан седна на една пейка и си събу обувките, а аз влязох вътре. Беше същото момиче.
— Аз съм Хенри Чинаски — казах аз.
— Да?
— Вчера бях тук.
— Да?
— Казахте, че чекът ми ще е готов днес.
— О, да.
Момичето отвори една папка.
— Съжалявам, господин Чинаски, но вашият чек още не е дошъл.
— Но вие казахте, че ще е готов.
— Съжалявам сър, но понякога чековете се забавят.
— Искам си чека.
— Съжалявам, сър.
— Не, ти не съжаляваш. Ти не знаеш какво е жал. Аз знам. Искам да видя шефа на твоя шеф.
Момичето вдигна телефона.
— Господин Хендлър? Един човек на име Чинаски иска да се срещне с вас. Трудовият му договор е бил прекратен и той иска чека си.
Размениха си няколко думи. Момичето се обърна към мен и каза:
— Стая 309.
Отидох до стая 309. На табелката пишеше „Джон Хендлър“. Отворих вратата. Хендлър бе сам. Директор на най-големия и най-влиятелен вестник в целия Запад. Седнах на стола срещу него.
— Нещата стоят така, Джон — казах аз, — изхвърлиха ме, хванаха ме да спя в женския кенеф. Заедно с мойта идвам вече два пъти дотук и само ми казват, че няма чек за мен. Сега, знаеш, че това е гаден номер. Искам само да си получа чека и да се напия. Знам, че не звучи много изискано и благородно, но това е. Ако не получа този чек, не знам какво ще направя.
Хвърлих му един поглед, излязъл направо от „Казабланка“.
— Дай една цигара.
Джон Хендлър ми даде цигара. Дори ми я запали. Или ще ме изритат като парцал оттук или ще си получа чека, помислих си аз.
Хендлър вдигна слушалката на телефона.
— Мис Симс. Един господин на име Хенри Чинаски има да получава чек. Да ми бъде донесен до пет минути. Благодаря ви — той затвори слушалката.
— Виж, Джон — казах аз, — учил съм две години журналистика в „Лос Анжелис Сити Колидж“. Нямате нужда от репортери, нали?
— Съжалявам. Имаме предостатъчно хора.
Поговорихме си и след няколко минути влезе едно момиче и подаде на Джон чека. Той се протегна над бюрото и ми го подаде. Свестен тип. По-късно чух, че скоро след това бил умрял, но ние с Джан си получихме телешкия кебап, и зеленчуците, и френското вино, и продължихме да живеем.