68
Взех формуляра, който ми дадоха в Държавната трудова борса и отидох на интервю за работа. Намираше се на няколко преки източно от улица „Мейн“, малко на север от района на бордеите. Компанията се занимаваше с части за автомобилни спирачки. Показах им формуляра от Трудовата борса и ми дадоха да попълня бланка за постъпване. Поудължих стажа си от различните неща, които бях работил, като превръщах дните в месеци и месеците в години. Повечето фирми не си даваха труда да проверяват. С тези фирми, които проучваха кандидатите си за работа нямах никакъв шанс. Веднага щяха да разберат, че имам полицейско досие. От компанията, търгуваща с части за автомобилни спирачки, не споменаха за предварително проучване. Друг проблем е, че след като поработиш две или три седмици, повечето работодатели искат да те включат в застрахователния си план, но аз рядко се задържах толкова.
Мъжът погледна бланката и шеговито каза на двете жени в стаята.
— Този човек иска работа. Мислите ли, че ще може да ни издържи?
Понякога те наемат на работа удивително лесно. Спомням си веднъж, влязох, тръшнах се на един стол и се прозях. Човекът зад бюрото ме попита:
— Да, какво искате?
— Уф, по дяволите — отговорих аз, — май че искам работа.
— Имаш я.
Обаче имаше фирми, в които за нищо на света не можех да си намеря работа. „Южнокалифорнийската петролна компания“ публикуваше във вестниците обяви за работни места, които обещаваха високи надници, ранно пенсиониране и т.н. Не знам колко пъти съм ходил там да попълвам жълтите им бланки, колко пъти съм седял на твърдите им столове и съм разглеждал огромни фотографии в рамки, на които имаше тръби и резервоари за бензин. Дори и не помисляха да ме наемат и винаги когато видех бензинджия, внимателно го оглеждах и се опитвах да измисля какви качества притежава, каквито аз очевидно нямах.
Мъжът ме поведе нагоре по тясно стълбище. Името му бе Джордж Хенли. Джордж ми показа работната ми стая, съвсем малка, тъмна, само една електрическа крушка и едно мъничко прозорче, което гледаше към задна уличка.
— Така — каза той, — виждаш ли ги онези кашони. Поставяш накладките в кашоните. Ей така.
Господин Хенли ми показа как.
— Кашоните са три вида, всеки с различен надпис. Едните са за „Супертрайни накладки за спирачки“. Другите са за „Супер накладки за спирачки“. А третият е за нашите „Стандартни накладки за спирачки“. Накладките са подредени тука.
— Но те ми изглеждат еднакви. Как да ги различавам?
— Не е нужно да ги различаваш. Те всички са еднакви. Просто ги разделяй на три. А когато свършиш с опаковането на тези накладки, ела долу и ще ти намерим някаква друга работа. Става ли?
— Става. Кога започвам?
— Започваш веднага. А, и абсолютно никакво пушене. Не тук. Ако искаш да пушиш, слез долу, разорахме ли се?
— Няма проблеми.
Господин Хенли затвори вратата. Чух го как слиза по стълбите. Отворих малкото прозорче и погледнах света навън. После седнах, отпуснах се и изпуших една цигара.
69
Бързо загубих тази работа, както бях губил толкова много други. Никога не ми е пукало — с едно изключение. Това бе най-леката работа, която някога съм имал и ме бе яд, като я загубих. Беше през Втората световна война. Работех за Червения кръст в Сан Франциско, карах камион пълен с медицински сестри, банки и хладилници, и обикаляхме най-различни малки градчета. Събирахме кръв за военната епопея. Когато пристигнехме някъде, аз трябваше да разтоваря камиона, а през останалата част от деня бях свободен да се мотам, да спя в парка, да правя каквото си искам. Привечер сестрите натъпкваха пълните банки в хладилниците, а аз изстисквах кръвни съсиреци от гумените маркучи в най-близкия кенеф. Обикновено бях трезвен, но все пак си представях, че съсиреците са микроскопични рибки или сладки малки буболечки, за да не си повърна обяда.
Много беше гот в Червения кръст. Излизах с една от сестрите. Но една сутрин излязох от града по погрешен мост и с камион пълен със сестри, игли, празни банки за кръв се изгубих в някакъв бордей. На онези типове от бордея им потекоха лигите, биха ни изнасилили всичките и сестрите започнаха да нервничат. Трябваше да се върнем обратно по моста и да поемем по друг път. Бях объркал градовете и когато най-накрая стигнахме до църквата, където чакаха кръводарителите, бяхме закъснели с два часа и петнайсет минути. Площадът пред църквата бе пълен със сърдити кръводарители, доктори и църковни служители. Отвъд Атлантика Хитлер повсеместно печелеше. Аз обаче, за съжаление, изгубих тази работа на секундата.