70
Жълтата таксиметрова компания на Ел Ей е разположена на южната страна на Трета улица. Дълги, дълги редици таксита стоят под слънцето в двора. Близо е до „Американската ракова болница“. Веднъж преди време бях посетил „Раковата болница“, защото ми казаха, че е безплатно. По цялото си тяло имах бучки, виеше ми се свят и плюех кръв, отидох там само, за да ми дадат час за след три седмици. Естествено, като всяко американско момче знаех: добре е рано да ти открият рака. И така ти отиваш, за да ти го открият рано, а те ти казват, че трябва да чакаш три седмици. Ето това е разликата между училището и действителността.
След три седмици отново отидох и ми казаха, че могат да ми направят някои тестове безплатно, но дори и след тези тестове не мога да съм сигурен, че нямам рак. Обаче ако им дам 25 долара и се подложа на ето този тест, ще мога да бъда почти сигурен, че нямам рак. За да бъда абсолютно сигурен след като съм преминал двадесет и пет доларовия тест, трябва да се подложа на 75 доларов тест, а след като и него го мина, мога да съм спокоен. Значи причината е алкохолизъм, нерви или гонорея. Обясняват много добре и ясно тези котенца в бели престилки, а аз им казах, че с други думи трябва да платя 100 долара. Да, ама хъм, аз си тръгнах оттам и пих три дни и бучките изчезнаха, заедно с виенето на свят и плюенето на кръв.
Като вървях към Жълтата таксиметрова компания минах покрай сградата на Ракова болница и си спомних, че има и по-лоши неща от това да търсиш работа, която не искаш. Влязох — на пръв поглед бе съвсем лесно — същите формуляри, бланки, въпроси и т.н. Единствената новост бе взимането на отпечатъци, но аз имах опит, отпуснах си ръката и пръстите, притиснах ги към мастилото, а момичето похвали вещината ми. Господин Жълтурко каза да дойда на следващия ден за обучение, така аз и Джан празнувахме тази нощ.
71
Джейнуей Смитсън беше малоумно, сивокосо, наперено джудже. Натовари ни пет-шест души в едно такси и слязохме в коритото на реката на Ел Ей. В онези дни реката на Ел Ей беше менте — нямаше вода, само едно широко, гладко, сухо бетонно шосе. Там живееха стотици бездомници — в малки бетонни ниши под мостовете и прелезите. Някои от тях дори имаха саксии с цветя пред апартаментите си. Единственото, което им бе нужно, за да живеят като царе бе нещо бутилирано за сгряване и това, което намираха в близкото сметище. Бяха загорели и спокойни и повечето от тях изглеждаха сто пъти по-здрави от средния лосанджелиски бизнесмен. Тези агенти долу нямаха проблеми с жени, данъци, хазяи, разноски по погребения, зъболекари, изплащателни вноски, автомонтьори или пък с влизане в кабина за гласуване и дърпане на завеската.
Джейнуей Смитсън бе инструктор от двайсет и пет години и бе достатъчно тъп, за да се гордее с това. В десния джоб на панталона си носеше пистолет и се надуваше, че на брейк теста спрял колата по-бързо и на по-малко разстояние от който и да е друг в историята на Жълтата таксиметрова компания. Като гледах Джейнуей Смитсън ми хрумна, че това или е лъжа или е било чист тъпашки късмет и че Смитсън, като всеки друг човек работил 25 години, беше напълно малоумен.
— Така — каза той. — Бауърс, ти си пръв. Набичи я тая курва с четиресет и пет мили в час и дръж скоростта. В дясната си ръка държа пистолет, а в лявата хронометър. Когато стрелям удряш спирачки. Ако рефлексите ти не са достатъчно бързи и не я спреш навреме, ще продаваш на обяд банани на ъгъла на Седма и „Бродуей“… Не така, бе педал! Не гледай пръста ми на спусъка! Гледай си направо! Ще ти изпея сега една песничка. Ще ти пея и ще те приспя. Никога не можеш да познаеш, кога ще гръмне тока чудо.
Точно тогава чудото гръмна. Бауърс наби спирачки. Колата поднесе и се завъртя. Облаци прах се издигаха изпод колелата, докато летяхме покрай огромните бетонни стълбове. На някой отзад му потече кръв от носа.
— Успях ли? — попита Бауърс.
— Няма да ти кажа — каза Смитсън, като отбеляза нещо в черното си тефтерче. — ОК, Де Есприто, твой ред е.
Де Есприто пое волана и всичко се повтори. Шофьорите се сменяха, ние хвърчахме надолу-нагоре по коритото на реката, горяха спирачки и гуми, пистолетът гърмеше. Аз бях последен.
— Чинаски — каза Смитсън.
Седнах зад волана и качих на петдесет мили в час.
— Искаш да поставиш рекорд, а младеж? Сега ще те науча! Ще се насереш, като стрелям!
— Кво?