— Отпуши си ушите! Ще ти покажа аз на тебе! Стискал съм ръката на Макс Баер! Цуни си гъза за довиждане!
— Ти натискаш шибаната спирачка! Разкарай си крака от спирачката, да му еба майката!
— Попей ми, гълъбче! Изпей си песничката! Във войнишката си торба имам четиресет любовни писма, от Мей Уест!
— Не можеш да ме уплашиш!
Не изчаках за изстрела. Набих спирачки. Добре бях преценил. Кракът ми и пистолета се задействаха едновременно. Бих световния му рекорд с пет метра и девет десети от секундата. Така каза в началото. После запя друга песен и каза, че съм играл нечестно.
— ОК — казах аз, — пиши каквото искаш, само да се разкараме от тази река. Няма да вали, така че няма да можем да хванем риба.
72
В подготвителния клас бяхме 40–50 души. Седяхме на малки чинове, закрепени с винтове за пода. Всеки чин от дясната страна имаше нещо като облегалка за ръка. Съвсем като едно време в часовете по химия и биология.
Смитсън проверяваше по списъка.
— Пийтърс!
— Тук.
— Келъуей!
— Да.
— Мак Брайд…
(Мълчание.)
— Мак Брайд?
— Да, да.
Списъкът продължаваше. Мислех си, че е много хубаво дето има толкова много работни места, но от друга страна това ме притесняваше — вероятно щяха да ни насъскат един срещу друг, по един или друг начин. Естествен подбор. В Америка винаги е имало хора, търсещи работа. Винаги е имало толкова много годни за употреба тела. А аз исках да съм писател. Почти всеки иска да е писател. Не всеки си мисли, че може да бъде зъболекар или автомонтьор, но всеки смята, че може да бъде писател. От тези петдесет мъже в стаята сигурно поне петнайсет мислеха, че са писатели. Почти всички употребяват думи, които могат да напишат на хартия, т.е., почти всеки може да стане писател. Но повечето хора, за щастие, не са писатели, или дори таксиметрови шофьори, а някои хора — много хора — за нещастие, не са нищо.
Списъкът свърши. Смитсън обиколи с очи стаята.
— Събрали сме се тук — започна той, но спря. Гледаше един негър на първата редица. — Спенсър?
— Да.
— Извадил си пружината от фуражката си, нали?
— Да.
— Виж сега, ти ще си седиш в таксито с шапка нахлупена до ушите и някоя стара жена с пазарска чанта ще се приближи и ще иска да вземе такси, а ти ще си седиш така с ръка подпряна на прозореца и тя ще помисли, че си каубой. Тя ще помисли, че си каубой и няма да вземе такси. Тя ще се качи на автобуса. Тези пинизи минават в армията, но това тук е Жълтата компания.
Спенсър се наведе, взе от земята пружината и я сложи на фуражката си. Не му се изпускаше службата.
— В днешно време повечето хора си мислят, че могат да карат. Само че истината е, че много малко хора могат да карат, другите просто въртят кормилото. Всеки път, когато карам по някоя улица ме мъчи един въпрос: „Как така не стават катастрофи на всяка секунда?“ Всеки ден виждам как хората си минават на червено, сякаш не съществуват светофари. Не съм проповедник, но едно ще ви кажа — животът, който хората водят ги влудява и безумието им се проявява в начина, по който шофират. Не съм тук, за да ви казвам как да живеете. По този въпрос по-добре се обърнете към вашия равин, свещеник или местна курва. Тук съм, за да ви уча как да карате. Опитвам се да поддържам застрахователните вноски ниски и да бъде така, че вечер да се прибирате в къщи живи и здрави.
— По дяволите — каза момчето до мен, — страшен е този Смитсън, а?
— Всеки човек е поет — казах аз.
— Така — продължи Смитсън, — мътните те взели, Мак Брайд, събуди се и ме слушай… така, кой е единственият случай, в който човек губи контрол над колата и не може нищо да направи, за да го предотврати?
— Когато се надърви? — каза някакъв селянин.
— Мендоса, ако не можеш да караш, като го надървиш, не ставаш за тази работа. Някои от най-добрите ни хора карат по цял ден и по цяла нощ с ерекция.
Момчетата се засмяха.
— Хайде, кой е единственият случай, в който човек губи контрол над колата и не може нищо да направи, за да го предотврати?
Никой не отговори. Аз вдигнах ръка.
— Да, Чинаски?
— Човек може да загуби контрол над колата си, когато киха.
— Правилно.
Отново се почувствах като блестящ ученик. Като едно време в „Лос Анджелис Сити Колидж“ — лоши бележки, но в клас най-добър.
— Така, когато шофьорът кихне, какво трябва да направи?
Аз отново вдигнах ръка, тогава вратата се отвори и един мъж влезе в стаята. Той мина по пътеката край чиновете и застана до мен.
— Вие ли сте Хенри Чинаски?
— Да.
Той свали фуражката от главата ми, кажи-речи гневно. Всички ме гледаха. Лицето на Смитсън беше безизразно и безстрастно.