Едно от задълженията й беше да ми носи копие от поръчките след като ги е написала на машина. Служителите също пишеха такива списъци, когато не се занимаваха с клиенти и аз трябваше да ги сравня преди да опаковам стоките. Първия път като дойде при мен да ми донесе поръчките, носеше черна тясна пола, обувки с високи токове, бяла блуза, а на врата си имаше златисто-черен шал. Носът й бе вирнат и сладък, задникът великолепен и гърдите й бяха хубави. Висока. Супер.
— Бъд ми каза, че рисувате — каза тя.
— По малко.
— О, мисля, че това е великолепно. Такива интересни хора работят тук.
— Какво искате да кажете?
— Ами, имаме един чистач, възрастен човек, Морис, той е от Франция. Идва веднъж седмично да чисти. Той също рисува. От нас си купува боите, четките, платната — всичко. Особен е някак. Никога не говори, само кима и сочи. Просто сочи нещата, които иска да купи.
— Ъхъ, ъхъ.
— Много е особен.
— Ъхъ, ъхъ.
— Миналата седмица влязох в дамската тоалетна, а той стоеше вътре в тъмното и метеше. Един час бе прекарал вътре.
— Ъ-ъ.
— И ти ли не говориш?
— А, не. Нищо ми няма.
Мери Лу се обърна и се отдалечи. Аз гледах как краката й носят това високо тяло. Вълшебство. Някои жени са вълшебни.
Опаковах няколко поръчки и тогава се появи този старец. Имаше мърляви сиви мустаци, които висяха от двете страни на устата. Беше дребен и прегърбен. Облечен бе в черно и около врата си беше вързал червен шал. На главата си носеше синя барета. Изпод синята барета стърчеше огромно количество дълга сива чорлава коса.
Най-забележителното нещо у Морис бяха очите му: блестящи зелени очи, които като че ли те гледат някъде дълбоко от главата. Имаше рунтави вежди. Пушеше дълга тънка пура.
— Здрасти, момче — каза той. Морис нямаше много, много френски акцент. Седна на ръба на масата за опаковане и кръстоса крака.
— Мислех, че не говориш?
— А, не. Глупости. Дреме ми на гъза за тях. За кво да се моря.
— А защо си чистил кенефа на тъмно?
— Мери Лу. Гледам я. А после влизам и се празня по целия под. Накрая го избърсвам. Тя знае.
— Рисувал си?
— Да, в момента работя върху едно платно. Голямо колкото стената на стаята ми. Не стенопис. Платно. Рисувам живота на един човек — от раждането му от вагината, през всички години на съществуването му, и така до гроба. Наблюдавам хората в парка. Използвам ги. А тази Мери Лу, сигурно е голям кеф да й го туриш.
— Сигурно, но може и да е мираж.
— Живял съм във Франция. Запознах се с Пикасо.
— Сериозно?
— Абсолютно, Той е пич.
— Как се запозна с него?
— Отидох и почуках на вратата му.
— Наду ли се?
— Не, не, не се наду.
— Някои хора не го харесват.
— Някои хора не харесват никой, който е известен.
— А някои хора не харесват никой, който не е.
— Хората нямат значение. Дреме ми на гъза за тях.
— Какво ти каза Пикасо?
— Ами, аз го попитах: „Майсторе, какво да сторя, за да станат работите ми по-добри?“
— Наистина?
— Да, бе.
— А той какво каза?
— Той каза: „Нищо не мога да ти кажа за твоите работи. Трябва да се оправяш съвсем сам.“
— Ха!
— Да.
— Много гот.
— Да. Имаш ли кибрит?
Дадох му. Пурата му бе загаснала.
— Брат ми е богат — каза Морис. — Лиши ме от наследство. Не харесва пиенето ми. Не харесва картините ми.
— Да, ама брат ти никога не се е срещал с Пикасо.
Морис стана и се усмихна.
— Не, той никога не се е срещал с Пикасо.
Морис се отдалечи надолу към предната част на склада, над рамото му се виеше дим от пурата. Бе прибрал кибрита ми в джоба си.
76
Появи се Бъд, бутайки количка с три едногалонови кутии боя. Сложи ги на масата за опаковане. На етикетите им пишеше „кармин“. Той ми подаде три етикета. Етикетите бяха „цинобър“.
— „Цинобърът“ ни свърши — каза той. — Изстържи тези етикети и отгоре залепи „цинобър“.
— Между „кармин“ и „цинобър“ има доста голяма разлика — казах аз.
— Просто го направи.
Бъд ми остави парцали и бръснарско ножче. Наквасих парцалите и ги увих около кутиите. После изстъргах старите етикети и отгоре залепих другите.
След малко той се върна. Носеше кутия с „ултрамарин“ и етикет „кобалтово синьо“. Е, поне бяха по-близки…
77
Пол бе един от служителите. Беше дебел, някъде на 28. Очите му бяха огромни и изпъкнали. Гълташе хапчета. Показа ми една шепа. Бяха с най-различни размери и цветове.
— Искаш ли?
— Не.
— Хайде, вземи!
— Добре.
Взех едно жълто.
— Вземи ги всичките — каза той. — Мамка им. Някои ме вдигат, други ме свалят. Оставям ги да се борят с мен.