— Това сигурно те съсипва.
— Знам. Ей, защо не дойдеш у нас след работа?
— Имам си жена.
— Всички си имаме жени. Аз имам нещо по-добро.
— Какво?
— Гаджето ми купи машина за отслабване за рождения ден. Ебеме се върху нея. Машината се движи надолу-нагоре и ние нищо не трябва да правим. Машината върши всичко.
— Добре звучи.
— Ти и аз можем да използваме тази машина. Вдига много шум, но ако е преди десет вечерта няма проблем.
— Кой ще е отгоре?
— Какво значение има? Мога да го поема или да го вкарам. Отгоре или отдолу, все тая.
— Все тая?
— Да, по дяволите. Ще хвърляме чоп.
— Нека да си помисля.
— Добре. Искаш ли още едно хапче?
— Аха. Дай още едно жълто.
— Ще ти се обадя като затворим.
— Хубаво.
Пол ме чакаше след работа.
— И какво?
— Не мога, Пол. Аз съм нормален.
— Страшна машина. Веднъж като се качиш върху тази машина, всичко ще забравиш.
— Не мога да го направя.
— Е, добре. Поне ела да ми видиш хапчетата.
— Добре. Така може.
Заключих задната врата. Заедно излязохме през предната. Мери Лу стоеше в кабинета, пушеше цигара и говореше с Бъд.
— Лека нощ, момчета — каза Бъд и се ухили широко…
Домът на Пол бе на една пряка, в южна посока. Преден партерен апартамент, прозорците му гледаха към Седма улица.
— Ето я машината — каза той. Включи я. — Виж я. Гледай, издава шум като пералня. Жената дето живее отгоре ме срещна на стълбището и ми вика: „Пол, ти наистина сигурно си голям чистник. Чувам как си переш дрехите три-четири пъти на седмица.“
— Спри я — казах аз.
— Виж ми хапчетата. Имам хиляди хапчета, хиляди. Някои дори не ги знам за какво са.
Всички шишенца бяха подредени на масата в хола. Единайсет или дванайсет шишенца с различна големина и форма, пълни с разноцветни таблетки. Бяха красиви. Докато ги разглеждах, той отвори едно шишенце и извади оттам три или четири хапчета и ги глътна. После отпори друго и взе и оттам две. После отвори трето шишенце.
— Хайде, какво има — каза той, — да се качим на машината.
— Ще си запазя поканата за друг път. Трябва да си тръгвам.
— Добре — каза той, — като не искаш да ме ебеш, аз ще се еба сам.
Затворих вратата зад мен и излязох на улицата. Чух го как включва машината.
78
Господин МендЪрс се приближи до мястото, където работех, спря се и започна да ме наблюдава. Аз опаковах огромна поръчка бои, а той стоеше и ме гледаше. МендЪрс е бил първият собственик на предприятието, но жена му избягала с негър и той започнал да пие. Пил, пил и загубил предприятието. Сега беше просто служител, а друг притежаваше неговата бивша собственост.
— Слагаш ли етикети ЧУПЛИВО на тези кашони?
— Да.
— Добре ли ги опаковаш? Слагаш ли достатъчно хартия и слама?
— Мисля, че ги опаковам както трябва.
— Имаш ли достатъчно етикети ЧУПЛИВО?
— Да, под онази пейка има цяла кутия.
— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? Не ми приличаш на склададжия.
— На какво приличат склададжиите?
— Те носят престилки. А ти не носиш престилка.
— Аа!
— Обадиха се от „Смит-Барнсли“ и казаха, че са получили счупено бурканче гваш в последната пратка.
Не отговорих.
— Ако ти свършат етикетите ЧУПЛИВО, веднага ми кажи.
— Разбира се.
Мендърс закрачи надолу по пътеката между кашоните. После спря, обърна се и ме загледа. Аз откъснах парче лепяща се лента и с демонстративен замах я увих около кашона. Мендърс се обърна и се отдалечи.
Втурна се Бъд.
— Колко двуметрови ракела имаш на склад?
— Николко.
— Един иска пет двуметрови ракела веднага. Чака. Направи ги.
Бъд изчезна тичешком. Ракелът е парче дъска с гумен ръб. Използва се при правене на отпечатъци върху коприна. Качих се на тавана, донесох дървен материал, измерих пет части от два метра и изрязах с трион дъските. Започнах да пробивам дупки от едната страна. След като се пробият дупките, се слага гумата. А после трябва да се изравни гумата с гласпапир, докато не стане съвършено прав ръб. Ако гуменият ръб не е съвършено прав, се съсипва отпечатъка. А гумата все се огъваше, извиваше, съпротивляваше.
След три минути Бъд се върна.
— Готови ли са вече ракелите?
— Не.
Хукна обратно към предната част. Аз пробих дупките, завинтих винтовете, изшлайфах гумата с гласпапир. След пет минути той отново се появи.
— Готови ли са вече тези ракели?
— Не.
Изчезна.
Бях свършил един ракел и бях по средата на друг, когато той се върна.
— Остави. Той си тръгна.
Бъд се запъти обратно към предната част…