79
Предприятието се разоряваше. Всеки ден поръчките ставаха все по-малки и все по-малки. Работа почти нямаше. Уволниха приятелчето на Пикасо и аз трябваше да мия кенефите, да изхвърлям кошчетата и да слагам тоалетна хартия. Всяка сутрин премитах и измивах тротоара отпред. Веднъж седмично миех прозорците.
Един ден реших да изчистя моето работно място. Исках да разчистя празните кашони, които използвах за опаковане. Извадих всичко навън и изметох боклука. Като почиствах, забелязах малка продълговата сива кутийка на дъното на отделението за кашоните. Взех я и я отворих. Съдържаше двайсет и четири големи четки, с камилски косъм. Бяха дебели и красиви и струваха десет долара всяка. Не знаех какво да правя. Погледах ги известно време, затворих капака, излязох през задния вход на уличката и ги сложих в една боклукчийска кофа. После върнах празните кашони на мястото.
Тази вечер си тръгнах колкото се може по-късно. Отидох в близкото кафене, пих кафе и ядох ябълков сладкиш. После се върнах, минах край предния вход и свърнах в уличката. Вървях по уличката и бях изминал четвърт от пътя, когато видях Бъд и Мери Лу да влизат в уличката от другия край. Нямаше какво друго да направя, освен да продължа да вървя. Това беше. Все повече се приближавахме. Накрая, като се разминахме, казах:
— Здравейте!
— Здрасти! — казаха те.
Продължих да вървя. Излязох от другия край на уличката, пресякох улицата и се намърдах в един бар. Седнах. Седях и пиех бира — една, после още една. Една жена на бара ме попита дали имам огънче. Станах и й запалих цигарата. Докато правех това, тя се изпърдя. Попитах я дали живее в квартала. Каза ми, че е от Монтана. Спомних си за една неблагополучна нощ в Шайен, Уайоминг, което е близо до Монтана. Накрая си тръгнах и свих в уличката.
Спрях до боклукчийската кофа и бръкнах. Там беше — продълговата дълга кутия. Не беше празна. Мушнах я през яката на ризата си и тя се плъзна надолу, стигна до корема и там се задържа. Тръгнах си към къщи.
80
Следващото нещо, което се случи бе, че наеха едно японско момиче. Винаги съм имал странната идея, че след всички гадости и мъки, някой ден ще се появи една японка и ще заживеем щастливо с нея. Не чак толкова щастливо, но леко, с дълбоко взаимно разбиране и грижовност. Японските жени имат великолепна костна структура. Формата на черепа и изпъването на кожата с възрастта бяха прекрасни неща. Барабан с добре опъната кожа. Кожата на американките става все по-отпусната с времето и накрая се разплува. Дори задниците им се разплуват и стават неприлични. Силата на двете култури също бе много различна — японките инстинктивно разбираха миналото, настоящето и бъдещето. Да го наречем мъдрост. Те имат трайна сила. Американските жени живеят само в настоящето и се разпадат на парчета, когато само един ден тръгне накриво.
Така че аз бях много заинтригуван от новото момиче. Освен това, аз все така пиех здраво с Джан, а това упояваше мозъка, даваше му една странна безтелесност, караше го да прави странни ходове и скокове, даваше му кураж. И така първия ден, когато тя дойде при мен с поръчките, аз казах:
— Хей, искам да те докосна. Искам да те целуна.
— Какво?
— Чу!
Тя се отдалечи. Тогава забелязах, че леко накуцва. Това изразяваше болката и бремето на вековете…
Преследвах я като одървил се селяк, напит с бира в автобус, който минава през Тексас. Тя бе заинтригувана — разбираше моята лудост. Аз я очаровах без да го осъзнавам.
Един ден клиент се обади по телефона да пита дали имаме трилитрови кутии с бяло лепило и тя дойде да провери няколко кашона, складирани в ъгъла. Забелязах я и попитах дали мога да й помогна. Тя каза:
— Търся кашон лепило с щампа 2-Г.
— 2-Г — казах аз, — хъм?
Прегърнах я през кръста.
— Ще го направим. Ти си мъдростта на вековете, а аз съм си аз. Ние сме направени един за друг.
Тя започна да се кикоти като американка.
— Японските момичета не се държат така. Какво по дяволите ти става?
Тя се притисна към мен. Погледът ми мярна кашоните с боя наредени покрай стената. Заведох я там и нежно я положих върху кашоните. Бутнах я назад, легнах върху нея и започнах да я целувам и да вдигам роклята й. Тогава влезе Дани, един от служителите, Дани беше девственик. Вечер ходеше на курс по рисуване, а денем вървеше и спеше. Не можеше да различи произведение на изкуството от цигарен фас.
— Какво по дяволите става тука? — попита той и после бързо се отправи към предния офис.
На другия ден Бъд ме извика в кабинета си.
— Знаеш, че трябва да я уволним.
— Тя не беше виновна.
— Били сте заедно там отзад.