— Аз бях инициаторът.
— Тя ти се е отдала, според Дани.
— Какво разбира Дани от отдаване? Единственото нещо, на което някога се е отдавал е дясната си ръка.
— Видял ви е.
— Какво е видял? Дори не успях да й сваля бикините.
— Това е предприятие. Тук се работи.
— А Мери Лу?
— Наех те, защото мислех, че си сериозен служител.
— Благодаря. А сега ще бъда уволнен, защото съм се опитал да наеба една дръпната кифла, куцаща с левия си крак, върху четиресет кашона с автомобилна боя — която между другото, ти продаваш на Художествения факултет на „Лос Анджелис Сити Колидж“ като истинска боя. Би трябвало да те докладвам на Службата за контрол.
— Ето ти чека. Повече не си ни нужен.
— Добре. Ще се видим в „Санта Анита“.
— Сигурно — каза той.
Сумата на чека бе за един ден повече. Стиснахме си ръцете и аз излязох.
81
И на следващата си работа не се задържах дълго. Нещо като автобусна спирка в непознат град. Малка фирма специализирана в коледни дреболии: свещички, гирлянди, Дядо Коледи, хартиени елхички, такива неща. Когато ме наеха, ме предупредиха, че ме вземат до Деня на Благодарността. След Деня на Благодарността нямало работа. Шест души бяхме наети при тези условия. Наричаха ни „хамали“, а основната ни работа бе да товарим и разтоварваме камиони. Друго характерно за хамалите занимание е висене и пушене на цигари в полусънно състояние. Само че не изкарахме до Деня на Благодарността, поне повечето от нас. Моя бе идеята да ходим до бара всеки ден за обяд. Обедните ни почивки ставаха все по-дълги. Един следобед просто не се върнахме. Но на другата сутрин, като добри момчета, всички бяхме на линия. Казаха ни, че повече не ни искат.
— Сега — каза шефът — ще трябва да наема друга шайка гадове.
— И да ги уволните на Деня на Благодарността — каза един от нас.
— Слушайте — каза шефът — искате ли да бачкате още един ден?
— За да имаш време да интервюираш и да наемеш заместниците? — попита някой от нас.
— Казвайте, или приемате или не — каза шефът.
Ние приехме и работихме цял ден, като се хилехме като луди и се замеряхме с кашони. После си получихме чековете и тръгнахме към къщите си, при пияните си жени.
82
Отново фирма за неонови осветителни тела: „Хонибийм Къмпани“. Повечето кашони бяха около метър и петдесет дълги и пълни бяха доста тежки. Работехме по десет часа на ден. Операцията бе съвсем проста — отиваш до поточната линия, взимаш части и после ги опаковаш. Повечето работници бяха мексиканци и черни. Черните се заяждаха с мен и ме обвиняваха, че се надувам. Мексиканците не се месеха, стояха кротко и наблюдаваха. Всеки ден бе война — борех се за живота си, борех се да не изоставам от най-добрия опаковач, Монти. По цял ден се заяждаха с мен.
— Хей, момче. Момченце! Ела тука, момче. Искам да говоря с теб!
Това бе малкият Еди. Малкият Еди го биваше за това.
Аз не отговарях.
— Момче, на теб говоря!
— Еди, кво ще кажеш една автомобилна щанга да ти влезе в гъза, докато си пееш „OLD MAN RIVER“?
— Абе, момченце бяло, откъде си получил тези дупки по лицето? Да не си паднал на свредел, докато спиш?
— А този белег на устната ти откъде е? Приятелят ти да няма бръснач на кура?
През почивките излизах навън и се биех с Големия Ейнджъл. Големия Ейнджъл ме пердашеше, но и аз успявах да му вкарам няколко удара, не се плашех и се държах. Знаех, че разполага само с десет минути и това ме крепеше. Най болеше, като ми бръкна веднъж с палец в окото. Връщахме се вътре пуфтящи и бесни.
— Много си зле — каза той.
— Да видим някой път, като не съм препил. Ще те размажа.
— ОК — каза той, — ела някой път свеж и бодър и ще видим.
Веднага реших никога да не идвам свеж и бодър.
Морис беше шефът. Имаше убийствено плосък задник. Като че ли беше направен от дърво, от главата до петите. Опитвах се да не говоря с него повече, отколкото бе необходимо. Беше син на собственика и преди време се бе опитал да пробие като самостоятелен търговец. Провалил се и се върнал тук. Приближи се към мен.
— Какво ти има на окото? Много е червено.
— Минавах под една палма и ме нападна кос.
— Ударил те е в окото.
— В окото, да.
Морис се отдалечи, панталоните му се бяха впили в гъза…
Най-хубаво беше, когато производствената линия не можеше да ни насмогне и ние стояхме и чакахме. На поточната линия работеха главно мексиканки с красива кожа и тъмни очи. Носеха тесни джинси, тесни фланели и натруфени обеци. Бяха толкова млади, свежи, работни и щастливи. Бяха добри работнички, а от време на време някоя вдигаше глава, казваше нещо и избухваше смях, хвърляха се погледи, а аз ги наблюдавах как се смеят в тесните си джинси и в тесните си фланели и си мислех, че ако легна с някоя от тях вечерта, ще мога да понасям тази гадост много по-лесно. Ние всички това си мислехме. А също си мислехме, че те всички принадлежат на някой друг. Е, майната му. Нямаше голямо значение. След петнайсет години щяха да тежат сто килограма, а красиви щяха да са техните дъщери.