Купих си автомобил на осем години и останах на работа целия декември. Тогава дойде коледният купон. На 24 декември. Щеше да има пиене, ядене, музика, танци. Не обичам купоните. Не знам да танцувам, а хората ме плашат, особено на купони. Мъчеха се да бъдат готини, весели и остроумни и макар да си мислеха, че са, не бяха. Не ги биваше. Старанието им още повече скапваше нещата. Така че когато Джан се притисна към мен и ми каза:
„Заеби го този купон, остани си в къщи при мен, ще се напием“, не ми беше много трудно да го направя.
В деня след Коледа ми разказаха за купона. Малкия Еди каза:
— Кристина се разплака, когато ти не се появи.
— Кой?
— Кристина, едно сладко мексиканско момиченце.
— Коя?
— Работи на задния ред на линията.
— Не се ебавай.
— Наистина. Рева, рева. А после някой измъкна една голяма твоя снимка с козята ти брадичка и я окачиха на стената, а отдолу написаха: „Дайте ми още едно!“
— Съжалявам, човече. Бях вързан.
— Няма проблеми. Тя после се успокои и танцува с мен. Нани се и започна да хвърля сладкиши, пи още и танцува с всички черни. Много секси танцува. Накрая си тръгна с Големия Ейнджъл.
— Големия Ейнджъл сигурно й е бръкнал в окото — казах аз.
В деня преди Нова година, след следобедната почивка, Морис ме извика и ми каза:
— Искам да говоря с теб.
— ОК.
— Ела.
Морис ме отведе в един тъмен ъгъл до една камара пълни кашони.
— Виж, трябва да те уволним.
— Добре. Значи това е последният ми ден?
— Да.
— Чекът ми готов ли е?
— Не, ще ти го пратим по пощата.
— Добре.
83
„Сладкарски изделия за всички“ се намираше наблизо. Предоставиха ми бяла престилка и шкафче. Те правеха курабийки, бисквити, кексове и така нататък. Тъй като бях писал, че съм прекарал две години в колеж, ме пратиха на кокосовото брашно. Човекът на кокосовото брашно стоеше на една платформа, гребеше с лопатата си от варела с кокосовото брашно и хвърляше белите снежинки в една машина. Машината правеше останалото: ръсеше кокосово брашно по кексовете и други най-различни дреболии, минаващи отдолу. Работата бе лесна и изпълнена с достойнство. И аз стоях там, гребях кокосово брашно с лопата и го сипвах в машината. В другата част на стаята имаше дузина млади момичета, всичките облечени в бяло, с бели шапчици на главите. Не бях много наясно какво правеха, но бяха много заети. Работехме нощем.
Случи се на втората нощ. Започна бавно, няколко момичета започнаха да пеят: „О, Хенри, о, Хенри, как умееш да обичаш ти! О, Хенри, о, Хенри, небето е в твоите очи!“ Все повече и повече подемаха песента. Скоро всички пееха. Помислих си, сигурно пеят за мен.
Шефът на момичетата се втурна, крещейки:
— Добре, добре, момичета, достатъчно!
Аз спокойно забивах лопатата си в кокосовото брашно и приемах всичко…
Бях работил там две или три седмици, когато веднъж по време, на късната смяна, звънецът иззвъня. По високоговорителите се чу глас:
— Всички мъже да дойдат в предната част на сградата.
Човек в делови костюм се приближи към нас.
— Съберете се около мен — каза той.
Държеше папка със списък. Мъжете го наобиколиха. Ние всички бяхме облечени в бели престилки. Аз застанах в края на кръга.
— Навлизаме в слаб период — каза човекът. — Съжалявам, но ще трябва да ви освободим, докато нещата не се оправят. Сега, ако се наредите един зад друг ще ви взема имената и телефоните. Когато нещата се подобрят, вие ще сте първите, на които ще се обадим.
Мъжете започнаха да правят опашка, но с много блъскане и псувни. Аз не се наредих. Наблюдавах другарите си работници, които старателно даваха имената и телефоните си. Тези, помислих си аз, танцуват прекрасно по забавите. Отидох до шкафчето си, окачих бялата престилка, опрях лопатата на стената и си тръгнах.
84
Хотел „Санс“ бе най-изисканият в централната част на Лос Анджелис. Беше стар хотел, но притежаваше чар, който новите хотели нямаха. Беше точно срещу парка.
Бе прочут с конгресите на бизнесмени и скъпите си проститутки с почти легендарни умения, които на края на успешна вечер, давали малки бакшиши на пиколата. Разказваха се истории за пикола станали милионери — гадни пикола с двайсет и пет сантиметрови курове, имали късмет да срещнат някоя богата и застаряла гостенка на хотела и да се оженят за нея. А храната, ресторант „ОМАРА“, огромните черни готвачи с много високи бели шапки, които знаеха всичко, не само за манджи, но за Живота, за мен, за всичко.