Започнахме да пием, Тими купуваше. Разговорът с Тими беше приятен. Една млада блондинка ми хвърляше погледи и ми показваше бедро. Тими говореше. Разправяше за колежа: как държахме в шкафчетата си бутилки вино, за Попоф и дървените му пищови, за Попоф и истинските му пищови, за това как простреляхме дъното на лодката в езерото на Западния парк и потънахме, за времето, когато студентите стачкуваха в гимнастическия салон…
Чашите продължаваха да пристигат. Младата блондинка си тръгна с някакъв друг. Джубоксът свиреше. Тими говореше. Свечеряваше се. Отказаха да ни дават повече пиене. Излязохме на улицата и затърсихме друг бар. Беше десет часа. Едва се държахме на краката си. Улицата бе пълна с коли.
— Чакай, Тими. Дай да си починем.
Видях го. Погребален дом, в колониален стил, осветен от прожектори. Широко бяло стълбище водеше към верандата.
Качихме се до средата на стълбището. Внимателно го сложих да легне върху едно стъпало. Изпънах му краката и прибрах ръцете му край тялото. Опънах се в подобна поза на стъпалото под Тими.
13
Събудих се в някаква стая. Бях сам. Развиделяваше се и беше студено. Бях само по риза. Опитах се да мисля. Станах от твърдия нар и отдих до прозореца. Имаше решетки. Отвън беше Тихия океан. (Някак си се бях озовал в Малибу.) Надзирателят се появи след половин час, тропайки с метални чинии и табли. Подаде ми закуската. Седнах и ядох; заслушан в океана.
След четиридесет минути ме изведоха. Група мъже стояха приковани на една верига. Отидох до края на редицата и подадох ръце.
Пазачът каза:
— Ти не.
Получих отделни белезници. Двама полицаи ме напъхаха в една кола и потеглихме.
Стигнахме Кълвър Сити и паркирахме зад съда. Единият полицай излезе с мен. Заобиколихме отзад и седнахме на предния ред в съдебната зала. Ченгето ми свали белезниците. Тими го нямаше. Обичайното дълго и досадно чакане за съдията. Моето дело бе второ по ред.
— Обвинен сте в пиянство на публично място и спиране на движението. Десет дни или тридесет долара.
Признах се за виновен, макар и да не знаех какво има предвид със „спиране на движението“. Полицаят ме свали долу и ме вкара в затворническа кола.
— Леко се отърва — каза той. — Бяхте направили задръстване от една миля. Най-тежкото задръстване в историята на Игълууд.
Откара ме в Областния затвор на Ел Ей1.
14
Вечерта баща ми пристигна с тридесет долара. Като излизахме, в очите му имаше сълзи.
— Ти посрами майка си и мен — каза той. Изглежда познаваше единия полицай и той го бе попитал:
„Господин Чинаски, какво прави синът ви тук?“ — Умрях от срам. Само като си помисля — моят собствен син в затвора.
Влязохме в колата и потеглихме. Той все още плачеше.
— Не стига, че не искаш да служиш на страната си по време на Война…
— Военният лекар каза, че съм негоден.
— Синко, ако не беше Първата световна война никога нямаше да срещна майка ти и ти нямаше да си роден.
— Имаш ли цигари?
— А сега те вкараха в затвора. Това може да умори майка ти.
Минахме покрай няколко евтини бара в долната част на Бродуей.
— Да спрем да пием по нещо.
— Какво? Искаш да пиеш, след това, което се случи? Каква наглост!
— В такива случаи човек най-много се нуждае от алкохол.
— Само не казвай на майка си, че си искал да пиеш веднага след като си излязъл от затвора — предупреди ме той.
— А освен това ми се ебе.
— Какво!
— Казах, че ми се ебе.
За малко да мине на червено. Известно време никой не проговори.
— А между другото — каза той накрая, — смятам, знаеш, че глобата ще бъда прибавена към сметката ти за стаята, храната и прането?
15
Хванах се на работа в един склад за автомобилни части на улица „Флауър“. Шефът беше висок грозен мъж със сплескан задник. Винаги ми казваше, дали е ебал жена си предната вечер.
— Снощи ебах жена си. Първо оправи поръчката за „Уилямс Брадърс“.
— Свършиха ни калниците „К-3“.
— Върни поръчката.
Ударих печат „Връща се“ на фактурата.
— Снощи чуках жена си.
Опаковах кутията за „Уилямс Брадърс“, надписах я и залепих необходимите марки.
— Доста добре беше.
Имаше сламеноруси мустаци, сламеноруса коса и сплескан задник.
— Свършвайки, се изпика.
16
Сметката ми за стаята, храната, пералнята и т.н. бе вече толкова голяма, че ми бяха нужни няколко седмични надници, за да я оправя. До тогава живях в къщи, но се изнесох веднага след това. Не можех да си позволя да живея на тези цени.