— Гледай — каза един от старците.
Той скочи върху празните седалки и закрачи, като раздираше старите плакати с отварачката за консерви. Значи така се прави, помислих си аз. Хора ги закачат там.
Всеки плакат се държеше от две метални скоби, които трябваше да се махнат, за да се сложи новият плакат. Скобите бяха стегнати и извити така, че да пасват по ръба на стената.
Дадоха ми да опитам. Скобите не поддаваха. Острите ръбове разраниха пръстите ми. Започнаха да кървят. На мястото на всеки изваден плакат, трябваше да се постави нов. Всеки ти отнемаше цяла вечност. Нямаше край.
— Цял Ню Йорк е залян с испанска муха — каза единият от дъртаците по едно време.
— Така ли?
— Аха. Отскоро ли си в Ню Йорк?
— Да.
— Не знаеш ли, че всички в Ню Йорк гълтат испанска муха?
— Не.
— Така е. Една жена искаше да ме ебе снощи. Аз й викам: „Не, коте. Няма да стане.“
— Верно?
— Аха. Казах й, че съм навит, ако ми даде пет долара. След такова ебане трябва да изям бифтек за пет долара, за да се освестя.
— Даде ли ти?
— Цъ. Предложи ми една консерва гъбена супа.
Бачкахме, докато стигнахме до края на вагона. Двамата старци скочиха на земята и тръгнаха към следващия вагон, паркиран на около петнадесет метра нагоре. Намирахме се на десет метра над земята и трябваше да стъпваме по траверсите. Като нищо някой можеше да се подхлъзне и да падне на земята. Измъкнах се от вагона и бавно започнах да пристъпвам от траверса на траверса, стиснал отварачката в едната си ръка и плакатите в другата. През метрото мина влак пълен с пътници. Светлините му осветиха пътя.
Отмина и се възцари абсолютна тъмнина. Не виждах нито траверсите, нито празните пространства между тях. Спрях и зачаках.
Старците крещяха откъм следващия вагон.
— Хайде! Побързай! Имаме толкова работа.
— Чакайте! Нищо не виждам.
— Няма да седим цяла нощ!
Очите ми започнаха да свикват. Стъпка по стъпка, бавно напредвах. Когато стигнах, оставих плакатите на пода и седнах. Подкосяваха ми се краката.
— Какво има?
— Не знам.
— Кажи, какво има?
— Човек може де се убие тука.
— Още никой не е паднал.
— Имам чувството, че ще падна.
— Въобразяваш си.
— Знам. Как мога да се измъкна оттук?
— Ей там има стълбище. Но трябва да пресечеш няколко линии, пази се от влаковете.
— Добре.
— Не стъпвай на третата релса.
— Това пък кво е?
— Електрозахранването. Златната релса. Прилича на злато. Ще я видиш.
Слязох на траверсите и запристъпвах. Двамата старци ме гледаха. Видях златната, релса. Вдигнах високо крак и я прекрачих.
След това хукнах или по-скоро се търкулнах надолу по стълбите. От другата страна на улицата имаше бар.
21
Работното ми време във фабриката за кучешки бисквити беше от четири и трийсет следобед до един часа през нощта.
Дадоха ми мръсна бяла престилка и тежки брезентови ръкавици. На ръкавиците имаше прогорени дупки. Пръстите ми надничаха през тях. Едно беззъбо джудже с перде на лявото око ме инструктира. Пердето беше бяло-зелено с плетеница от сини жилки.
Работел тук от деветнадесет години.
Застанах на работното си място. Изсвири сирена и машината се задвижи. Кучешките бисквити тръгнаха. Тестото се оформяше и бисквитите се редяха в тежки метални тави с железни ръбове.
Грабнах една тава и я сложих във фурната зад мен. Обърнах се. Очакваше ме следващата тава. Нямаше как да се забави неумолимият им ход. Спираха само, когато нещо запецнеше в машината. Но рядко се случваше, пък и джуджето бързо я оправяше.
Пламъците във фурната се издигаха на пет метра. Вътрешността бе като виенско колело. Всяко рамо държеше дванадесет тави. Когато фурнаджията /аз/ напълнеше едно отделение, ритваше един лост, колелото се завърташе и следващото рамо слизаше пред него.
Тавите бяха тежки. Повдигането дори и на една тава бе уморително. Ако си представиш, че трябва да го правиш осем часа и да повдигнеш стотици тави, никога няма да се захванеш. Зелени бисквити, червени бисквити, жълти бисквити, кафяви бисквити, виолетови бисквити, сини бисквити, зеленчукови бисквити, витаминозни бисквити.
От такава работа хората изнемощяват. Усещат изнемога, свръхумората. Говорят безумни блестящи неща. Бях не на себе си, псувах, говорех, ръсех шеги, пеех. Адът кипи от смях. Дори Джуджето се смееше.
Работих няколко седмици. Ходех на работа винаги пиян. Никой не обръщаше внимание. Нямаше желаещи за моето място. След един час пред фурната изтрезнявах. Ръцете ми бяха на пришки и мехури от изгарянията. Всеки ден сядах в стаята си и си пуках пришките с карфици, които преди това стерилизирах на пламъка на кибритена клечка.