Всъщност не такава форма на живот си представяше ученият, а пълно сливане. Интересуваше го главно как реагират животинските тъкани на съжителството с фотосинтезиращи клетки, които отделят атомния си кислород направо в тях.
Не е изключено така да са се появили и по-висшите растения от подобен паразитизъм към пълна симбиоза. Амебовидна клетка е приспособила в свои работни органи погълнати други микроорганизми: от синьо-зелени водорасли са произлезли хлоропластите, които и досега са запазили ядрата си; от аеробни бактерии — митохондриите; ядрото пък може да се окаже паразитираща бактерия, която е намерила най-подходящия начин така да възпроизвежда своя генетичен код, но за разлика от вирусите, без да унищожава гостоприемника си.
Пеев бе събрал доста данни, които предстоеше да преработи с компютъра, когато се завърнеше в България.
Сега щеше да пристъпи към втория си експеримент — не по-малко значителен от първия.
С едноместна лодка, задвижвана от прикачван мотор и натоварена с нужните инструменти и записващи устройства, се бе насочил към вътрешността на острова. Сам. Не възнамеряваше да се отдалечава много — само толкова, че след като си свърши работата, да се върне още същия ден преди мръкване.
Тоя път си бе поставил задачата да изследва някои физиологични процеси в непентеса — това чудновато индонезийско хищно растение, което в допълнение на автотрофното си хранене прибавя и веществата, получени от смилане на уловените в приспособените за целта листа-капани насекоми и други дребни животинки.
Не, няма спор! Границата между растенията и животните не е тъй непреодолима.
Теоретично поне, доказвано и от плахите опити на еволюцията, не е неосъществимо създаването на същества полуживотни-полурастения.
И… В крайна сметка — кротки, неагресивни, добродушни хлорофилни хора!
Хората на бъдещето — „Хомо футурус“… И Раят на Земята…
В действителност това не улесняваше особено задачата. Растенията са сложен продукт на природата, тяхната генетика е по-непроницаема дори от тая на човека.
От дете бе мечтал да пътешествува, да броди из неизследвани джунгли, да се преборва с опасности, да среща невиждани животни и растения. Та кое ли момче не е мечтало за това? И ето я, най-сетне мечтата се бе сбъднала.
Той плаваше по една река, която прорязваше екваториалния лес, река в едно от най-интересните кътчета на Земята — Индонезия. Мечтаната страна на хилядите острови, Смарагденият пояс, Градината на изтока, Островите на блажените — все наименования в превъзходна степен на тоя вулканичен архипелаг сред океана.
От двете му страни се издигаха като ослепително зелено ждрело горските великани, сякаш нямаше две еднакви дървета, омотани с оплетената мрежа на лианите. А под тях, досами брега, поклащаха кичести корони кокосовите палми, чиито стволове изглеждаха къдрави от облепилите ги лишеи, кипреха се стройни пинангови палми и навяващи тъга аренгови палми. В ослепителни отблясъци отразяваха слънчевите лъчи широките листа на дивите банани, над които се привеждаха дървовидните папрати. А в самата вода, сякаш да заличат всяка граница между нея и сушата, се поклащаха тръстиките, сред които всяка педя празнина беше заета от легналите върху водната повърхност листа на водните лилии. Сред тях се провираха чапли и безброй други птици, които отлитаха разтревожени, щом чуеха пухтенето на мотора му. А нейде от високото, откъм върхарите на гигантските дървета, ехтеше утринният хор на гласовитите гибони.
Открил удобно заливче, Пеев насочи нататък лодката си. Върза я за един нависнал клон, после скочи на брега и навлезе в мрачния тунел от омотани храсти и увивни растения.
Ясно — пътека, по която едрите животни идват на водопой. Опасна пътека, която изискваше да бъде постоянно нащрек. Но само тя можеше да му позволи проникването във вътрешността на гората.
Още щом пристъпи, и трепна. С глухо пърхане прелитна някаква птица с дълги бели пера на опашката като развяващи се подир кораба вимпели.
Райска мухоловка!
Той метна пушката през рамо и навлезе в окрайнината — мрачен гъсталак, който за негово облекчение скоро свърши и пред него се издигна истинската джунгла. Всъщност тя висеше на двадесет-тридесет метра над главата му, а край него се извисяваха великанските дървесни стволове: едни, като подали се направо от пръстта антични колони, други, надебелени в основите подобно на нашенските дъбове, трети, с дълбоки бразди от сливането на множеството въздушни корени, четвърти, с изпъкнали над земята дъсковидни корени, наподобили оперението на балистични ракети. Почвата въобще не се виждаше от опадалите сухи вейки и листа, сред които можеха да виреят само плауни и селагинели. И мъхове, и лишеи, и гъби — навред, сред окапалата шума и по стъблата. И мирис на гнило, на парник.