— Нямам сол да я наръся. Ама до довечера все ще издържи.
И подаде ръка за сбогом:
— Тръгвам. Да стигна навреме. А ти, туан, повечко се озъртай!… Не само за пантери…
Той се наведе, пошушна му доверително:
— По-нагоре, при Белия вир… Горски духове… Видях ги с очите си.
Туземците са суеверни, натъпкали са света с всякакви свръхестествени зли сили. Навярно и на тоя му се е привидяло нещо през нощта. На страха очите са големи.
— Посред бял ден беше — поясни даякът. — Четири духа… Омагьосаха глигана и той падна… А наоколо гората останала без листа, сякаш пожар…
Пеев запита повече от любопитство. Та тоя човек му бе спасил живота.
— Как изглеждаха?
Пангу отвърна без колебание:
— Виолетови, съвсем виолетова козина. А телата им усукани като черупка на охлюв. И три очи, едно над друго. Различни. Отдолу нещо като крак, ама ходи все едно голяма пиявица. Хване се с единия край, проточи другия, стъпи с него и изтегли първия. Както се мери с педя.
Такова подробно описание!
Туземците поначало не обясняват как изглеждат духовете — ту сенки, ту превърнати в зверове, в скали, в мълнии… А тези?
Калимантан — островът на чудесата!
А дали не съществува някое още неизучено чудо? Това например, за което говори даякът. Някакво пълзящо растение, малко по-пъргаво от лигавите гъби, да речем, с чувствителността на срамежливата мимоза — защо не?
Нима щеше да пропусне тая възможност? Нещо толкова подобно на съществата, за които мечтаеше.
Доктор Пеев реши изведнъж:
— Заведи ме!
Пангу поклати глава:
— Не сега, туан! Аз трябва да ида в града. Важна работа.
И додаде:
— Ако ти ще ходиш, иди с дружина! Духовете не се задяват с повечко хора.
Качи се в прауто и загреба.
А доктор Пеев прикачи осцилографа към пъстрата каничка на непентеса и пусна самописеца. Да довърши опита си.
И после, още утре, щеше да поеме към тоя тайнствен Бял вир.
Дори да не се окажеше вярно сведението на даяка, непентеси щеше да намери и там. И животни, и растения — много повече оттук, в близост с града.
Беше решил…
Нежелана среща
Все до самия бряг, в сянката на нависналите клони, провирайки се между падналите в плитчината дънери, сред тръстиките и къдравия килим на водните растения, Садикин гребеше нагоре, срещу течението, към своята мина.
Тя беше негова, тая диамантена мина!
Само негова!
Затова се криеше, така че никой да не го зърне, никой да не разбере накъде отива.
Все в сянката, все потулен зад нещо.
Отсега нататък никой не биваше да го види! Никой!
Зазори се. Дрезгавината на разсвета бързо преля в блясъка на тропическия ден. Водната повърхност заискри като раздухвана жар. Хорът на невидимите в клоните гибони заизвива тиролските си йодлери. Ту тук, ту там изпълзяваха на припек крокодилите, разгонвайки накацалите птици и подранилите за водопоя животни.
А той все не спираше. Гребеше, гребеше.
Бреговете — гигантски преспи от зеленина — бавно пъплеха назад. И ту се сближаваха там, където стеснената река се превръщаше на запенен порой, ту се раздалечаваха, когато водата се разлееше нашироко в пространни застояли блата.
Обиграният поглед на бракониера виждаше животните там, където друг, ненавикнал, нямаше да забележи нищо.
Ето една дългоноса маймуна, която индонезийците наричат „холандец“, тъй като я оприличават по носа на европейците, се бе свряла в безстеблената палма нипа и се гощаваше с червените й цветове.
Ето един малък елен отскочи мълниеносно назад, зърнал лодката и лодкаря.
Ето стадо гибони, които съсредоточено чоплеха земята за насекоми.
А това беше фазанът аргус, който прилича на паун, но е толкова предпазлив, че пътешествениците рядко са го виждали, макар често да са слушали особения му призив.
Доскоро безмълвна, гората заехтяваше от безброй звуци. Кряскаха водни птици, чирикаха нектарници, звънтяха подобно на чинели брадати кълвачи, бръмчаха пчели и бръмбари, някъде под водата ревеше глухо крокодил, караха се за нещо маймуни макаки.
Навярно вече можеше…
Той свърна към познатото му заливче, където върху сухото възвишение би могъл да се наспи през деня, а вечерта отново да поеме нагоре.
Така трябваше да постъпва — денем в сън, нощем на път!
Пристана до един повален дънер, извлече лодката си, та я потули в шумата му, после потърси място за почивка.
Най-често използуваше празнините между въздушните корени на филодендроните, а то не и корени, ами стъбла, стъбло до стъбло, същинска гора с една-единствена корона отгоре. Като ограда го защитаваха поне от едрите животни: слонове, носорози, диви свине, биволи. Все едно противотанкови препятствия.