— Че какво от това?
— Най-загадъчната област в нашата Слънчева система. Вместо цяла планета, както всички останали — хиляди парчета.
— Нима е тъй загадъчно? — подметна българинът. — Та нали и Сатурн има пояс?
— Ей това е то загадъчното! Защо не планета, а пояс? И как се е образувал?
Пеев отвърна:
— Хипотези колкото щеш! Днес поне от техен недостиг не можем да се оплачем.
— Аз знам — рече Садикин, — че там е имало планета, която се е разрушила. И това са останките й.
— Някои възразяват. Те твърдят, че масата на всички астероиди не стига за образуването на тяло дори колкото Луната. От това правят извода, че в близост с гигант като Юпитер въобще не е могла да съществува планета. Чисто и просто в тая орбита се е събрал излишният строителен материал, все едно боклукът на Слънчевата система.
Яванецът, говорил по обичая си все с наведен поглед, внезапно го погледна право в очите:
— Защо не допуснем, че са я откраднали другопланетци? Което според техния морал може да не е безнравствено.
Биологът се засмя:
— На мен също ми се ще и другаде във Вселената да има разум, но… Изглежда ми съвсем невероятно… Все пак учените още спорят: едни за, други против.
— Истината се ражда в спора — подметна Садикин.
В обратна посока прелетя друго живо одеяло, само че по-малко.
Калимантан — страната на летящите чудеса!
Това пък беше кагуан, от кожокрилите. Всъщност той не лети, а планира върху опънатата между предните и задните му лапи кожа, все едно хвърчило.
Пеев рече:
— Оспорвам, че истината се ражда в спора. Тогава се ражда само недоволство, озлобление, които прерастват направо в омраза. Вместо да изследват, да търсят с научни методи истината, те се препират като средновековни схоластици. Днес повечето от сериозните учени отхвърлят възможността и другаде, разбира се наблизо, в Слънчевата система, да съществуват разумни създания.
Садикин замахна и улови с ръка прелитнала светулка. Окачи я на ризата си като значка и възрази:
— Спомням си за някои куриози. Относно най-сериозните, най-авторитетните учени. Лавоазие, тъй ми се струва, твърдял, че от небето не могат да падат камъни — става дума за метеоритите. Френската академия отричала съществуването на изкопаем човек, а изравяните каменни оръдия обяснявала като „игра на природата“. Все тия, най-компетентните, посрещнали с насмешка откриването на рентгеновите лъчи, на хипнозата, рисунките в Алтамира. Защо да не вземат на подбив и другопланетните цивилизации?
Пеев го изгледа учуден. Ловец, сред джунглата, а…
— Откъде знаете това? — запита го.
Бракониерът се засмя:
Аз бях банков чиновник, туан Пеев, преди това.
А защо сега сте тук?
Оня вдигна рамене:
— Че знам ли? Дотегна ми градът, човешкият мравуняк, суматохата. С една дума — цивилизацията.
Биологът се доизказа:
— На Запад виреят всякакви приумици. Има и нещо подобно… Да речем дружество „Любители на миналото“. Членовете му не се возят в автомобил, влак и самолет, не ползват телефон, радио, телевизия, фотоапарат, магнетофон — отхвърлят всички блага на съвременното общество.
Садикин го прекъсна:
— Аз не съм от тях. Служа си с тях, когато имам възможност. Но сам… Без тая паплач около мен, без това гъмжило.
Доктор Пеев като че ли схвана с какъв характер се е срещнал. И върна разговора на предишната тема:
— Едно е да допускаш, друго — да твърдиш. Става дума за космическите пришълци. Теоретично е възможно. И съществуването на разумни същества, които не приличат на нас и са с напълно различна от нашата логика; и идването им на Земята; и наличието на по-развита от нашата цивилизация; и вероятността те да си правят с нас експерименти, без ние да се досещаме, както и птиците не се досещат защо ги опръстеняваме. Но все пак струва ми се, че ние сме по-различни от птиците, че сме способни да разсъждаваме по-добре от тях. И да търсим доказателства. Но върху случая с излизането от строя на една ракета да градим тъй далеч отиващи заключения… Не споря, може да съществуват. Защо не? Според закона за нарастващата ентропия теоретично не би трябвало въобще да се зароди живот. А той се е зародил…
В тоя миг сякаш връхлетя влак.
Хората наскачаха, грабнали оръжията си.
Но не стана нужда да ги употребят.
Едър глиган, над два метра дълъг, с блеснали бели бивни, се бе втурнал към тях с гръмко грухтене и трясък на чупени съчки. Но успял да ги усети навреме, рязко свърна встрани и със същия тромав свински галоп изчезна обратно в гората.
Всички си отдъхнаха — глиганът е опасен противник.
Добре че и той отстъпи благоразумно. И за него човекът е опасен противник.