Доктор Пеев запита:
— А откога сте ловец?
Искаше му се от него да научи нещо повече за странните виолетови твари, които бе тръгнал да дири.
Но Садикин предпочиташе да отклонява разговора от своята личност и от заниманията си. Макар и да се надяваше, че тая експедиция не е изпратена подире му от Абдулах. Предпазливостта никога не е излишна. Колкото по-малко знаят за него, толкова по-добре.
И отклони отговора:
— Добре де, да приемем, че разумни същества не могат да достигнат до нас. А не може ли някоя далечна цивилизация да изпрати насам своя ракета. Без живи обитатели, които не биха издържали полет от стотици, от хиляди години, а с изкуствен разум вътре. И тоя изкуствен разум…
Пеев сви рамене:
— За сега никой трезвомислещ учен не допуска възможността да бъде създаден изкуствен разум. Усилията са насочени към „изкуствения интелект“, което също е неточно, тъй като интелектът не е разум, а негово качество. Целта е свръхсъвършен компютър, който да имитира някои разсъдъчни дейности на човека, както механизираните играчки имитират някои човешки движения. Но разум — не! Разумът е нещо много-много по-сложно, изключително, невероятно сложно. Дори все още с неразгадани най-елементарни функции. Не само поради невъобразимата му способност да възприема огромна информация в такива микроскопични елементи, каквито са невроните. Да речем, ще усъвършенствуваме още повече електронните схеми, да речем, ще използуваме направо биологични системи — което означава включване на неврони в компютъра. Въпреки всичко, то няма да бъде разум, ще си остане електронноизчислителна машина, свръхсъвършена, може би по-логично мислеща от човека, но машина. Без чувства, без творчески способности — машина, която не може да надхвърли заложената в нея програма…
Водачът на даяките Джалонг, изчаквал търпеливо досега, най-сетне се пресрами:
— Туан, хората са уморени. Може ли да спят?
Пеев се надигна. Прави бяха, трябваше да почиват. Цял ден бяха гребали. Същото ги очакваше и утре.
— Време е! — рече той.
Всички ведно с него се намъкнаха в единствената палатка. Въпреки че се обръщаха към него с „туан“ той не се смяташе различен от тях.
Садикин обаче отказа:
— Предпочитам на открито. Палатката ме потиска.
И отиде, та се намъкна отново в спалния си чувал.
Легна, ала не заспа. Не само защото не му се спеше, повече заради другото, което бе решил.
Едва изчака половин час. Вече можеше. Откъм палатката се чуваше само равното дишане на спящите хора.
Той се измъкна безшумно, все тъй безшумно извади възела с диаманта от хралупата, прибра вещите си и съвсем тихо, стъпвайки само по мъховете, като внимаваше да не изпращи някоя суха вейка, достигна лодката си и влезе в нея.
Хвана веслото.
Бягството на Пангу
Пангу не влезе веднага в града. Изчака да се стъмни. Чак тогава подири Пиявицата.
Тлъстият търговец вече беше затворил дюкяна си.
Посетителят почука боязливо.
Отвътре се чу глас:
— Кой е?
— Туан Абдулах — почти пошепна Пангу. — Аз съм.
— Какво искаш?
Пусни ме вътре, туан! Оттук не смея да кажа.
Чу се тракане на верига и вратата се пооткрехна.
— Е?
— Дамар нося. И рог. И кожа на черна пантера.
Търговецът сложи пръст на устните си:
— Влизай бързо!
Даякът се промуши вътре и домакинът хлопна вратата зад него.
— Я да видим!
Пангу развърза рогозката, в която бе увил стоката си.
Пиявицата по навик сгърчи недоволно устни:
— Това ли било! Пък аз помислих, че кой знае какво носиш.
Пангу очакваше такова посрещане. Затова замълча.
Абдулах претегли на ръка дамара:
— Голям, ама калпав. Изветрял.
— Как ще е изветрял бе? Свалих го преди шест дни.
Търговецът вече разглеждаше носороговия рог:
— И тоя. Дълъг, ама тънък. И напукан. Виж!
Прехвърли и кожата:
— Тя пък пробита.
Така, в търсене на недостатъци, той най-сетне предложи цената:
— Сто рупии.
Макар и подготвен, Пангу все пак не бе допускал такова нахалство.
Той започна да завива вещите в рогозката, та да си ходи.
— Добре! — рече Абдулах. — Хайде, от мен да мине — двеста!
Това също приличаше на подигравка.
А никой не иска да служи за подигравки.
Пангу сам откачи веригата на вратата, натисна бравата.
Търговецът го спря с блага усмивка:
— Я чакай да се спогодим! Като приятели. Защо ти са на теб повече пари? Ще се върнеш в джунглата, а тя ти дава всичко наготово. Тя те храни, тя те облича. Затова последно — триста рупии! И ти доволен, и аз…
— Не! — махна с ръка Пангу.
Нали и той бе живял в града, понаучил бе цената на парите.