Сега накъде?
Те си бяха отишли. Но както става при такива случаи, бяха наредили на вожда да задържи виновника и да им го предаде.
Значи — не биваше да се връща!
Всъщност какво значение имаше накъде ще отиде — щом като я нямаше Бия!
Оставаше му само това — да продължи по течението, да се завре в някой голям град на океанското крайбрежие. Най-близо до властта е най-безопасно. Там щеше да изчезне сред тълпите от такива като него, напуснали селата и племената си, забравили и племенните си, и собствените си имена…
Е, стига де — трябваше пак да се крие!
Вертолетът се връщаше.
И Пангу натика прауто сред тръстиката. Замря. Да не забележат никакво раздвижване, макар че изпокрилите се там водни птици се разлетяха с крясък. Дано ония отгоре, полицаите де, помислят, че те са ги подплашили с рева на перките.
Не го видяха и тоя път. Над тръстиките се бяха надвесили двадесетметровите стъбла на бамбуков гъсталак.
Бамбукът — същинска благодат за горските жители! Че за какво не става той? И за копия, и за лъкове, за колиби, салове, висящи мостове, домакинска посуда, кошници. А младите покълнеци имат прекрасен вкус.
Пангу изчака дълго така потулен да не го изненада отново полицейският самолет.
Чак надвечер се измъкна на открито, за да продължи.
А умираше за сън. Толкова дни бе гребал срещу течението, като все се надяваше, че щом се прибере на село, ще си отспи. А то?
Отляво зеленината проредя. И над водата се извиси бяла песъчлива скала, надупчена, сякаш разяден от дървояди дънер, от която излитаха и прилитаха стотици, може би хиляди лястовици салангани, чиито гнезда са лакомство за китайската кухня. Пангу също бе събирал някога такива гнезда, за да изкара някоя рупия в повече.
После зеленината отново притисна реката, сякаш искаше да я заприщи. Но не можеше — само дето течението се усили.
Свечери се. И беглецът отново върза лодката за подаден над водата клон от потънал дънер на желязно дърво. Сгъна се на дъното й, заспа мигновено, без да се безпокои нито от плача на лемурите, нито от провикванията на совите, нито от слонското тръбене, от свинското грухтене, от биволското мучене, от ръмженето на пантерата. Та нали сред тоя свят, сред тия звуци се бе родил и отрасъл?
Бе попаднал близо до водопоя им. Ала те не го смущаваха, смущаваше ги той тях.
Прозвънваха милиарди комари, жужаха бръмбари, скрибуцаха щурци, квакаха жаби, прелитаха в огнени вихрушки светулки като искрите на раздухано огнище, бляскаха в мрака безброй очи — все едно разноцветни въгленчета: зелени, сини, червени.
Само насън той замахваше с длан и размазваше накацалите по откритото му лице кръвопийчета, без да се събуди.
Събуди се едва по светло, когато реката отново засия като седефената вътрешност на мидена черупка.
Усещаше мускулите си схванати — и от неудобното лежане, и от преумората през последните дни. Протегна се да ги раздвижи. И видя на десетина метра над главата си едно нескопосно гнездо от клонки, в което, също току-що събуден, дългорък и червенобрад орангутан се протягаше досущ като човек. Досущ като човек той разтърка с юмруци очи, после разхвърля едрите бананови листа, с които се бе завил да се позапази от нощния хлад. Надигна се и увиснал на дългите си ръце, започна да се придвижва от клон на клон, докато достигна реката. Там се просегна с длан, натопи я и я облиза. Той така утоляваше жаждата си, защото се страхуваше от водата.
Пангу застана съвсем неподвижен. Прищя му се да види какво друго ще прави „горският човек“. Защото орангутан означава тъкмо това. И легендата е такава. Някога тия толкова подобни на хора маймуни наистина били хора. Но от мързел отказали да работят, престанали да говорят и накрая се превърнали в животни.
Напил се достатъчно, орангутанът пое обратно, пак само на ръце, и се захвана със закуската си. Налапа няколко цветни пъпки, откъсна някакви плодове и листа, натика в уста цял охлюв заедно с черупката и се изгуби в плътния листак.
Човекът отвърза лодката и продължи пътя си.
Гората, нависнала отстрани като блестяща клисура от зелена слюда, ехтеше от гласове: и дюдюкане на гибони, и врясъци на макаки, и кикот на птици носорози.
При неговото приближаване изтегналите се вече на припек крокодили забързваха да се приберат във водата.
А гребецът не спираше.
Все по-надолу и по-надолу!
Така — и втория ден.
И третия…
За малко щеше да отмине, без да забележи Белия вир. В последната минута видя изсъхналата гора, но нямаше време да размисля.
Да мисли за някакви си духове!
Мислеше за Бия.
И дали мислеше? Или спеше — преуморен, изтощен?
Стресна се, когато прауто се преобърна.
От какво?
Дали се бе блъснало в плаващ ствол?
Не му остана време да преценява.
Защото в следната секунда съзря на няколко крачки пред себе си ноздрите и очите на крокодил — и то много едър, защото разстоянието помежду им беше голямо.
Понякога и това става. Като остареят и не могат да уловят друга плячка, тия влечуги обръщат лодки, за да ядат хората вътре.
Човекът поиска да се прехвърли отново в прауто, ала силното течение вече го бе отнесло.
Добре че наблизо плаваше откъртен отнякъде дънер.
Друга надежда не му оставаше. И Пангу заплува нататък. Възседна го, но той се превъртя и го натопи отново във водата. Обезумял от ужас се покатери повторно върху му. И пак се преобърна.
Най-сетне, след много мъки, успя да застане в някакво донейде устойчиво положение.
Лодката му се носеше на тридесетина разкрача пред него.
Но как да я достигне, като крокодилът се навърташе все наоколо, подаваше муцуна ту отляво, ту отдясно? Чакаше полагащата му се плячка.
Докога ли щеше да го съпровожда? И къде ли забързаното течение щеше отново да превърти дънера? И докога ли прегладнялото чудовище щеше да го изчаква?
Дали изгубило търпение, нямаше то самото да се покатери при него?