Заспа мигновено въпреки сърбежа от гъсениците, въпреки писукането на комарите, въпреки всички шумове на нощта.
И се събуди, когато слънцето вече се бе издигнало високо. Събуди го не друго, а пронизителното дюдюкане на гибоните, които така прославяха топлия бездъждовен ден.
И още нещо, нещо съвсем наблизо. Съскане, скимтене, шумолене на въргалящи се в сухите листа същества.
Дъхът му пресекна.
Кобра!
Раздула качулката си с нарисуваните по нея очила.
За щастие сега безопасна за него.
Защото се сражаваше на живот и смърт с едно малко, пъргаво като гумена топка зверче.
Мангуста!
Заклети врагове, навярно откак съществуват родовете им. Вплетени в безжалостна схватка, точно тъй, както змиеукротителите ги показват по площадите пред задъханите зяпачи.
Садикин не посмя да мръдне. Да не уплаши мангустата, да не я прогони, та тогава да му се наложи той самият да се справя с опасното влечуго.
А де търпение да чака сега?
Нали трябваше да копае, да промива?
Добре че битката свърши скоро. Мангустата — не звяр, а същинско дяволче, успя да надхитри очиларката и когато тя стрелна глава да го клъвне с отровните зъби, се метна светкавично отгоре й, захапа я за тила и застърга със зъби. Змията се размята, обезумяла от ужас.
Напразно! Челюстите на врага й стискаха здраво.
Накрая тя се отпусна безпомощно на земята, като само крайчецът на опашката й продължаваше да потръпва в предсмъртен гърч.
Чак тогава човекът отмести бодливия си покрив и изпълзя навън. Мангустата, съвсем прегладняла, не изостави жертвата си, а заднишком я затътра към гъстата папрат.
Садикин я догони, пропъди я с един кол, докато тя напразно му се зъбеше и фучеше, отне й мъртвата змия, одра я по стар бракониерски навик, осоли я, а месото опече върху набързо стъкмения огън.
Това беше закуската му.
Сетне отново хвана лопатата.
Находището, не особено голямо, беше очертано ясно от някогашните брегове на вира. Оставаше му съвсем малко.
И колкото повече изкопана пръст промиваше копачът толкова по-малка ставаше надеждата му.
Все безуспешно!
Внезапно дочу шум от приближаващо животно. По трясъка на откършваните вейки личеше, че е от едрите. Затова опасни.
Досети се скоро какво е — по мученето му.
Див бивол!
Не бе допускал, че в такава близост с него се е спотайвала и една пантера. Видя я, когато тя се метна на дървото, подплашена от новодошлия.
Подобно на нея Садикин се изкатери на съседното дърво по провисналите небодливи лиани.
Биволът е по-страшен от пантерата.
Видя го, когато се показа на разчистената площадка. По-висок от човешки ръст, с огромни рога, кажи-речи, два метра, издаващ мощ и ярост. Със зли очи, с яки нозе, и широка гръд.
Сам! Навярно изгонен от стадото стар бик. От тия, най-опасните, на които целият свят е крив; които само дирят кому да излеят злобата си.
Биволът премина, като пръхтеше шумно, вдигна глава към спотаената над него хищница, измуча ядно, разклати глава. Сетне се извърна и към човека — подушил и неговия мирис, зарови с предни копита пръстта. Затъпка на място.
И таз добра! Само туй му липсваше — да виси на дървото, додето тоя освирепял дебелак благоволи да се пръждоса нанякъде.
Биволът се въртя под дървото дълго, на Садикин му се стори вечност, сумтеше, ринеше, друсаше глава. А то глава ли беше — същински пън с два дебели разчаталени клона, страшните биволски рога!
Най-сетне се накани да си ходи. Навярно му стана горещо, навярно му досадиха облаците мухи, които облепиха устата му, носа му, очите.
Затуй през деня сродниците му се въргалят в плитчините, а нощем пасат.
И тръгна да подири по-уютно местенце за дневната баня.
Прекоси разровената площадка, разбута папратите, разкъса панданусите и излезе на брега. Озърна се, после пое надолу по течението.
Все по дърветата се бе измъкнала и пантерата.
Садикин слезе на земята.
Изправи се озадачен — какво да прави сега?
Погледна оставените в калта следи от биволските копита.
Голямо животно, ей! Навярно цял тон. Нозете му — затъвали цяла педя.
И в следите му почваше да се събира вода.
А това?
Той мигновено коленичи. Бръкна с ръка. Извади го. Вдигна го пред очите.
Още един диамант!
И то огромен! Може би петстотин, може би шестстотин карата! Пък може и много повече, дори хиляда, две хиляди карата!
И се сепна.
Никой не би изкупил от него толкова голям кристал. Навярно щеше да му се наложи тъкмо онова, което най не му се искаше — да го разреже на няколко по-дребни брилянти, за които би намерил купувачи. Както е станало някога с Кулинан. Разделили го на девет по-едри и стотина по-малки брилянти, като при обработката загубили половината от теглото му.