Не, Садикин не смяташе да губи нищо, нито един карат, нито половин. Нямаше да го кълца, щеше да си го запази тъй. За себе си — собственик на най-големия диамант!
Само той — цяло състояние!
Възбуден, задъхан от алчност, бракониерът бръкна отново в дупката.
Извади една шепа, огледа я — чакъл!
Извади втора — и в нея нищо!
Но се сети. Обикновено е така. Отгоре най-после се утаява тинята. А диамантите падат първи на дъното с чакъла. Затова търсачите гледат да се доберат до чакълестия слой.
Затъналият биволски крак беше стигнал дотам. И му беше показал къде да рови.
След като скъта новата си находка при другите, диамантотърсачът се зае трескаво да изгребва тинята, за да стигне до чакъла.
А подпочвената вода тозчас запълваше всяко разчистено място.
Да изчерпва ли и водата?
А защо?
Направо, без да го изнася другаде, той почна да насипва чакъла в ситото.
И ето — още един! Не толкова голям, но все диамант, от ювелирните, а не от промишлените дребосъци, които се използуват в короните на геоложките сонди.
Наистина човек криел неподозирани възможности. И те се изявяват при изключителни условия: бедствия, опасности — и алчност.
Сякаш имаше не ръце, а железни машини.
Той промиваше лопата подир лопата, извличаше попадналия му пореден кристал, а камъчетата изхвърляше настрана.
Така, със същата упоритост, със същата стръв работи до вечерта.
Спа пак там, в укритието си, в разклона на дъсковидните корени, защитен от трънливата ротангова мрежа.
Копа и на другия ден.
Само изрядко, когато случайно зърнеше някоя непредпазлива дива патица или свиня, вдигаше пушката, застрелваше я, опичаше я, налапваше каквото може набързо, за да грабне отново сечивата си.
Най-сетне, кога ли беше това — на третия или на шестия ден, — изгубил представа за време, той спря.
Беше преровил целия чакълест пласт. Отдолу се показа глина. Както изглежда, първоначалното дъно на вира.
Нямаше смисъл да човърка повече. Пък и залежът му се бе превърнал на мътно блато. Би трябвало да разполага с помпа.
Може би някога пак щеше да се върне — с помпа.
Сега нямаше смисъл.
Напълнил бе цяла торбичка със скъпоценните камъни.
Вътре се спотайваха хиляди карати! А всеки карат струва…
И то не само дребосък, ами и едри, които можеха да се сравняват с най-известните си събратя в света.
Една торбичка, пълна с милиарди долари!
Милиарди!
И то негови! Само негови!
Садикин се озърна като гонен звяр. Ами ако му ги вземат? Ако някой го дебне отнейде? И чака. Ще го пречука и ще му ги отмъкне. Биографията на всеки прочут диамант гъмжи от престъпления, всеки от тях е потънал в кръв.
Защо да не пролеят и неговата? Какво им струва?
Само ако знаят…
Той потърси с поглед.
Виж, там можеше.
Пристъпи, изрови дупка под саговата палма, пусна вътре съкровището си, затисна го с лопата пръст.
И се върна обратно.
После, вдигнал пушката, с показалец на спусъка, обиколи цялата околност — дали не се крие някой, дали е видял скривалището му.
Уж никой!
Само подплаши бодливото свинче, което гризеше нещо под камфоровото дърво. То изгрухтя като истинско свинче и разтърси заплашително дългите си игли.
До потока пък изписка дългоноса маймуна, която се бе навела да пие вода, отмахнала с ръка настрана уродливия си нос да не й пречи.
Това бяха най-забележителните му съседи. Другото: пеперуди, нектарници, бръмбари, не броеше.
Сам беше, нямаше защо да се бои.
А докога ли?
Можеше ли да бъде сигурен, че оная пиявица, Абдулах, не е насъскал по следите му главорезите си?
Длъжен беше да се маха, да се навре в дън земя! Защото и оня българин с водачите си даяки не беше по-малко подозрителен.
Но сега не можеше. Мракът, а той тук пада толкова бързо, бе захлупил отново света. Щеше да му попречи, ако искаше да отпътува някъде. В същото време щеше да пречи и на другите.
Затова предпочете да се наспи.
С това решение отново се навря в укритието си между дъсковидните корени. Разгъна над себе си бодливата ротангова мрежа и се натъкми за сън.
А сънят не идваше.
От преумора ли, от превъзбуда ли, от радост ли?
И неволно замечта.
Не бе мечтал отдавна, кой знае откога, може би от младини. Та какво хубаво имаше в живота, та да мечтае за него?
А сега, виж, вече можеше. Вече имаше това право.
Защото беше богат, приказно богат, милионер. Впрочем какво е някакъв си милионер. Той беше истински милиардер. С толкова диаманти, колкото не е притежавал никой цар, никой раджа, никой властник по света. С тях можеше да постигне всичко. Всичко на тоя свят се купува с пари: и власт, и уважение, и обич.