Изглежда, успяха.
Пангу се пресегна и помогна на спасителя си да се измъкне и той в безопасност.
После двете лодки поеха редом нагоре.
Слънцето прижуряше с такава сила, че мокрите им дрехи изсъхнаха неусетно.
Докато даякът гребеше с веслото — безразлично му беше нагоре или надолу по реката, — доктор Пеев подхвана отново увещанията си, като се запъваше и често-често замълчаваше, докато намери нужната дума от все още бедния си индонезийски речник:
— Пак те моля, покажи ми мястото, където видя горските духове!
— Ще те заведа, туан Пеев — отвърна Пангу. — Където поискаш. Само че аз няма да сляза на брега. Туан може да не се бои от нищо, аз пък се боя от духове. Всичкото зло на тоя свят идва от тях: и болест, и рана, и смърт, и кавга, и раздяла.
Внезапно той подаде веслото в ръцете на биолога.
— Нека туан да гребе! За малко.
И се просна върху дъното на прауто.
Вдигнал в недоумение рамене, Пеев размаха веслото.
Тогава видя задалата се насреща им „гондола“. Така по тия места наричат двуетажните моторни лодки на амбулантните търговци: хем превозно средство, хем дом, хем магазин.
Значи, даякът се криеше от хората. Защо ли?
Щом гондолата отмина, Пангу отново се залови с гребането.
Спряха на брега привечер, когато цикадите и басовият хор на жабите подхващаха ежедневния си конкурс: по гласовитост. Изтеглиха лодките на сухо и се заеха с подготовката на нощния лагер.
Внезапно Пеев трепна. Слушал го бе и друг път, но не можа да се овладее. Над главите им проехтя особен клокочещ рев, който незабелязано премина в ужасяващи стонове.
Погледнал нагоре, той видя в току-що скалъпеното гнездо от накършени вейки едър орангутан, който беше издул като торба гърлото си — все едно болен от гушавост, и се канеше отново да зареве.
Но се отказа. Обърна гръб и бавно, със стъпките на хамелеон, се отдалечи в потъмняващата гора, като се залавяше за клоните ту с ръце, ту с крака.
Джалонг обясни:
— Ще си прави нова колиба. Ама там няма такова ядене.
И посочи към земята, която беше засипана с кори от плодовете на диво хлебно дърво.
Първата им работа беше палатката. Затова даяките насякоха набързо колове, забиха ги във влажната пръст, а отгоре им стъкмиха площадка от пръти, оплетени с лиани, върху която опънаха палатката.
Пангу налови риба, Джалонг я опече на разпаления огън, нарязаха издънки от папрат за салата и седнаха да вечерят.
Нощта вече бе настъпила — нощ с невиждана чернота, потискаща, скрила зад непрогледното си було безброй заплахи.
В действителност не съвсем непрогледна. Защото навред блещукаха светлинки: и фосфоресциращи гъби, и лазещи из мъховете светулки, и странни личинки с огнени точки по дължината на тялото. А нагоре подобно на скъпоценни камъни — безброй очи: тия на паяците и пеперудите като диаманти, на змиите и жабите като изумруди, на бодливите свинчета като рубини. Сред литналите светулки искряха зениците на цивети и летяги.
Време беше да запалят фенера. И тутакси около него се изви вихрушка от всякакви хвърчащи твари: крилати термити, излезли на брачно пътешествие, комари, бръмбари и пеперуди, сред които като пикиращи самолети се стрелкаха опиянени от щедрата трапеза прилепи.
Лъчите на фенера се губеха нагоре, сякаш попили в черен сюнгер. Наоколо танцуваха причудливи сенки.
Ала не всичко беше игра на сенките. Това например беше тлъстият лори, на вид подобен на австралийска коала, само че с огромни опулени очи. Всъщност лазеше ли или не? Толкова неуловими изглеждаха движенията му, като на забавен кадър. Ала това съвсем не му пречеше при лова. Напротив, помагаше му. И сега той доказа хищната си природа. Мудно, незабележимо както за наблюдаващия го биолог, така и за жертвата, малката полумаймуна се приближи до дремещия на клона гущер и със същото бавно протягане на ръката го сграбчи за врата, без оня да го усети. После, все тъй невъзмутимо, като опитен чревоугодник го загриза.
А това? То пък обратно — профуча над главите им със скок над четири метра. Малко животинче, и то с огромни очи, навярно дългопят, също полумаймуна. Залови се за отсрещния клон, след което продължи да подскача нататък досущ като жаба.
И двете животинчета — тъй странни! Тъй ококорени! Неслучайно мнозина са губели ума си при първата среща с тях, като ги смятали за привидения.
Пеев раздаде на спътниците си цигари да попушат преди лягане, улови местна музика с радиоприемника, си и ги остави да й се наслаждават, а той стана да се поразтъпче към реката.
Ето, зад листния склоп се показа небето, обсипано с ярки звезди. Загледа се в тях, в това чуждо небе. С други съзвездия. Ясно личеше Южният кръст, личаха и Магелановите облаци. Орион бе застанал на зенита, Голямата мечка — пък съвсем ниско над хоризонта на север. Полярната звезда, водачът на мореплавателите, я нямаше. Тя беше зад хоризонта. И въобще нямаше да се покаже.