Вече можеше и да запуши. За запас си носеше голяма цигара, завряна в разтегнатата по обичая дупка на ухото му, където обикновено се окачват обеците. Цигара от зелен тютюн, увит в бананов лист. Съселяните му напоследък предпочитаха малките фабрични цигарки, които купуваха от преминаващия понякога с моторницата си търговец. Ала Пангу обичаше да пуши тютюна така, както бе свикнал.
Всъщност у него всичко бе объркано. Не само с цигарите, не само с джинсите, които носеше, не само с ловната му пушка. Объркал се бе, докато живя в града, докато му се искаше да стане гражданин, а не някакъв прост даяк — туземец от пущинаците.
И сега, вместо да запали с кремък като другите, той извади от цепнатината на другото си ухо запалката, щракна я и поднесе пламъчето към цигарата.
После засмука жадно, с пълни гърди.
Горски дух ли беше или…
Ето, наближи бентанга.
Той, както е редно, не се виждаше. Големите му колиби със стръмни покриви, построени върху колове, бяха скрити зад горската зеленина, през която водеше тясна пътека, често подновявана с ножове и секири.
Така правеха всички, разполагаха селата си хем близо до реката, та по нея да се свързват с останалия свят, хем не толкова близо, че да не ги заливат наводненията и да не ги достигат комарите.
Там щеше да сбере мъжете и утре всички заедно щяха да одерат носорога, да опушат кожата му и да отнесат месото за вечерния гуляй.
Пред множество, особено ако с него е и дукунът-магьосник, горските духове губят силата си.
Вече отбиваше към плитчината, където бяха вързани другите праута, когато внезапно се сепна.
Защо пък в селото?
Че нали там живее учителят, яванецът, дошъл да учи и малките, и възрастните (то се знае, които искат) на четмо и писмо? Учеше ги също как по-добре да отглеждат ориза и бананите, носеше им по-подходящи сечива и семена от други растения, по-вкусни и по-плодовити; той беше и лекар, и тълкувател на законите.
Ей от това се сепна Пангу.
От закона!
Защото законът забранява да бъдат убивани носорозите.
Учителят щеше да го наклевети пред полицията. И щяха да го осъдят. Щяха да го натирят в планината да троши камъни за новите шосета. А всички знаят какво е теглото на каторжниците.
Пък като те хванат, върви доказвай, че ти не си го убил, ами — някакъв паднал клон! Кой ще ти повярва? Както и той, ако му го кажеше друг, докрай щеше да се съмнява в истинността му.
Пангу размаха веслото, насочи прауто към срещуположния бряг (нарочно, да не го забележи някой от племето) и бързо загреба надолу.
Не му трябваше ни месо, ни кожа!
Нали имаше рог и дамар?
Стигаха му.
Заливът пред родното село изостана назад. С равни тласъци, за да не се изморява, лодкарят размахваше веслото. Предстоеше му дълъг път, налагаше се да пести силите си.
Дълъг път — поне пет дни по течението, докато стигне в града. И там, съвсем тайно, по тъмно, щеше да потърси Пиявицата — търговеца, който като истинска пиявица изсмукваше потта и кръвта на бедните даяки, като им плащаше десеторно по-ниски цени за онова, което му носеха, а им продаваше десеторно по-скъпо своите стоки.
Пък и какво ли могат да му предложат горските хора? Ротанг, суров каучук, дамар. А от него търсят всичко, което не умеят да си направят сами.
Ала най ги изсмуква дебелият арабин, когато му носят незаконна стока: златен пясък, диаманти, крокодилски и змийски кожи. И рога от носорози. За тях най се пазарят. Пазарят се, и накрая все той надделява. Той си стои у дома. Те него търсят, а не той — тях. Щом не щат, нека си ги мъкнат обратно! А защо тогава са се блъскали дни и седмици из джунглата, докато стигнат дотук? За да се връщат напразно ли?
И вземат, каквото той благоволи да им даде.
Какво ли щеше да плати и сега? Рогът — дълъг, плътен, на вид с превъзходно качество; дамарът — огромна буца, и то откъртена от дървото, а не гнила в земята кой знае откога и многократно обезценена…
Пангу се замисли.
Всъщност за какво отиваше в града: да продаде товара си? Или…
Или — заради Бия?
Прекрасната! И невярна Бия!
Но тъй думат хората, не е виновна тя, дето е тъй хубава. Нима на хубостта трябва да се наслаждава само един?
Кой знае защо — може би тя го бе омагьосала отдалеч. Затуй Пангу бе зарязал селото си и слязъл в града.
Там я видя. И не можа да се отдели от нея. Досущ като омагьосан. Не току-тъй разправят, че балийките са вълшебнички.
Остана при нея. За два дни похарчи парите, що бе получил за донесения и тогава дамар. И си потърси работа. Забрави да се върне при племето си.
С какво ли не се захваща: и хамалин, и копач, и дървосекач, и катерач по стълбовете на електропроводите? Понеже другите се страхуваха, а той го смяташе играчка. Нали на такава височина се търси дамарът?