Въобще неслушал радиото, Джалонг се изправи.
— Туан Пеев не ни предупреди, че ще ходим при духове.
Предчувствуващ какво могат да предизвикат тия изпуснати от Пангу думи, биологът го прекъсна уверено:
— Абе вие тук мъже ли сте? Или изкуфели бабички?
— Мъже сме, туан. Можем да се бием с други мъже, с хора, не със зли сили. Срещу тях власт има само дукун. А сред нас няма такъв.
Пеев го изрече почти на шега:
— Дукунът съм аз. Не видяхте ли и днес, че крокодилът, дето гонеше Пангу, не ме закачи?
Джалонг възрази:
— Може и да си дукун, ама бял дукун. С нашите духове се оправят само нашите дукуни.
Зашушука нещо с другарите си и рече твърдо:
— Туан, ние ще се връщаме!
— Как така ще се връщате? Че нали сме се уговорили?
— Уговаряхме се за непентеси, не за духове.
— В такъв случай няма да ви платя.
— Не ти щем платата, туан, не ти щем нищо! Не се гневи! Само да си нямаме вземане-даване с ония…
Той опита да засегне чувствата им:
— Нима ще ме изоставите сам, в непознатата гора?
— Ако иска, туан може да се върне с нас. Ако не иска, нека остане! Нали е дукун?
В гласа му освен решителност прозвуча и лека насмешка.
Внезапно музиката прекъсна и дикторът отново се обади:
„Излизането от строя на нашите предаватели се оказа, че не е изолирано явление. По същото време са преустановили работата си всички радиостанции в света. И всички други електронни уредби: изчислителни машини, радари, телевизионни предаватели, електронни микроскопи. Нашият научен коментатор изказва предположението, разбира се, с най-голяма резерва, че това може да представлява експеримент с неизвестно тайно оръжие, на някоя от свръхсилите.“
Това съобщение, само по себе си извънредно заинтригуващо, тоя път не задържа за дълго вниманието на учения. По-важно му изглеждаше другото — че щяха да го напуснат водачите му. И тъй да го принудят да се откаже от разкриването на завладялата съзнанието му малка тайна.
— Моля ви — рече той. — Покажете се мъже, и то съвременни мъже, а не… Спазете уговорката ни, останете с мен!
Джалонг поклати глава:
— Няма, туан! Решихме, ще се връщаме. Още утре заран…
Пеев опита да каже още нещо, но оня отсече:
— Щом сме решили…
Тежък бръмбар профуча и се чукна в челото на биолога. С такава сила, като хвърлен камък. После, объркан, тупна насред жаравата.
— Сега да спим! — нареди Пеев. — Утре, на светлото, пак ще си поприказваме.
Само това чакали, даяките почнаха да се приготвят за сън. А то какво приготвяне? Едно парче найлон за постеля, друго за завивка. Да се пазят не от студ, а от насекоми и пиявици.
Джалонг остави един от хората си на пост за всеки случай — отде да знаеш какво може да хрумне на някой звяр или човек? Пък и дух? После и той пропълзя в палатката.
Последен, то се знае, заспа Христо Пеев. Първо — все не можеше да свикне с дългите тропически нощи. Второ — поради непознатите шумове на джунглата. И трето — съвсем смутен от решението на водачите си.
На заранта всички се надигнаха още преди изгрев. Точно в шест часа запищя цикадата, която наричат „будилник“, защото никой не може да не се събуди при нейното оглушително скрибуцане.
Ниско над реката се стелеше гъста мъгла, проточила се и в крайбрежната джунгла с гъсти млечни повлекла̀. Нищо не се виждаше на повече от десет крачки. Стъблата на горските исполини бързо избледняваха нагоре и се разтваряха в непрогледната й белота. Като колонада на вълшебен храм.
Христо Пеев се изправи пред Джалонг:
— Е, какво намислихте? Вече е светло, няма духове.
Оня отвърна, без да променя израза на безкосместото си лице:
— Туан знае, даякът не лъже. А туан не каза преди това, че ще гоним духове. Даяките имат право да си ходят.
— Окончателно ли е решението ви?
— Окончателно, туан. Не се гневи!
Тогава до тях застана и Пангу: