— Аз също не искам да се срещам пак с…
Не се доизказа. Но се подразбираше кого има предвид.
— И ти ли? — вече не успя да се овладее биологът. — Изоставяш ме. Съвсем сам.
Аз съм прост даяк, туан. Нито съм бял, нито дукун, та да не се плаша.
Пеев реши да опита и друго:
— А благодарността, Пангу? Къде остана благодарността ти? Аз не те изоставих върху плаващия дънер, а ти…
Това вече подействува.
Пангу не успя да овладее леката гримаса на срам. Замълча. Мълча, премисляйки няколко мига, и отсече:
— Добре, щом туан смята така. Ще остана. Но върху брега на Белия вир няма да стъпя. Нека туан да знае!
При случилото се — за Пеев истински провал, това все пак беше придобивка. Даваше надежда.
Джалонг и другарите му натовариха лодката с малкото си лични вещи, настаниха се вътре и след като махнаха с ръце за сбогом, малко гузни наистина, поеха по течението.
В това време мъглата се бе разсеяла съвсем. И реката грейна в милиарди искри.
Високо, към върховете, подхвана утринната си ария гибон. Зачуруликаха като птички дървесните жаби. Погнаха се с крясъци през гъстите корони птици носорози. Цикадите запищяха още по-пронизително. Запрелитаха дракончета, веслоноги жаби, пъстри райски змии. Заподхвърляха се редом с тях от клон на клон кожокрили и калонги. И разкошни птици, и всякакви пеперуди, и подобни на скъпоценни камъни лъскави бръмбари, и водни кончета — все едно летящи риби.
Страната на хвърчащите чудеса!
Пангу взе сумпитана си, насочи го, духна.
Малката отровна стрела улучи целта. Скоро след това умиращата патица потрепваше в ръцете му.
— Да похапнем, туан!
Няма що, трябваше да се хранят.
И додето Пеев проумее какво става, Пангу събра сухи съчки, разпали огън, нагласи върху му тенджерата и цопна вътре патицата така, както си беше, без да я е чистил въобще.
— Пангу — обади се биологът. — Ти май забрави да оскубеш перата?
— Не съм забравил. Но защо да ги скубя, нали те сами ще паднат при варенето?
В тая страна Пеев бе опитвал и по-необичайни гозби, затова когато даякът му поднесе полагаемата му се кълка, вече с опадала перушина, я изяде дори бе да се намръщи.
После натовариха прауто на Пангу и поеха в обратна посока на избягалите водачи — нагоре, към Белия вир.
Крокодилът
Садикин Суминтавикарта не можеше да си намери място. Където и да отидеше, на който бряг и да отседнеше, все му се струваше, че някой го дебне: ту зад папратите и панданусите, ту между дъсковидните корени, ту по клонаците на дърветата, потулен зад мрежата на лианите.
Макар да знаеше, че никой не го е видял, все смяташе, че целият свят е научил за сполуката му. Това му доставяше неописуема, с нищо друго несравнима наслада от съзнанието, че е милиардер, един от най-богатите хора на света, но в същото време му вдъхваше вледеняващ ужас. Защото кой би останал безразличен към такова съкровище, кой би се спрял дори пред най-гнусното злодеяние, само и само да се добере до него?
Като наяве виждаше всички подобни престъпления, за които бе слушал. Синкавият диамант Хоп докарвал нещастие на всеки, който го притежавал. А между другите са го притежавали и гилотинираните Людвик XVI и Мария Антоанета. Жълтеникавият Шах бил подарен на руския император като обезщетение заради убийството на руския посланик в Техеран. Регент бил намерен от някакъв роб, който срязал прасеца на крака си, за да го скрие там. Предложил го на един морски капитан, който го убил и му го взел. Продал го и се отдал на пиянство, като накрая се обесил. Диамантът попаднал у губернатора на един индийски щат и от страх да не му го откраднат, той също се обесил. От ръка на ръка диамантът достигнал до Наполеон, който украсил с него сабята си. А участта на Наполеон е всекиму известна.
И безброй други злодейства, описвани в популярните книжки. Описвани, ама само тия от миналото. За днешните се мълчи, днешните се пазят в тайна. И надали някога някой ще научи за тях. И то за ония, дето са свързани с прочути личности. Не за такива като някакъв Садикин и другите несретници, що се ровят из калта на диамантените находища в Калимантан, в Бразилия, в Южноафриканската република.
Затова отново и отново се местеше. И все му изглеждаше, че мястото не е достатъчно сигурно, достатъчно потайно.
Тъй — до вечерта.
През нощта — същото.
Едва бе приготвил скромния си лагер — а какъв лагер беше то: един спален чувал и пушката. Другото, което му трябваше за тоя скитнически живот, си стоеше в лодката. Тогава усети, не толкова видя или чу, усети с някакво изострено до болезненост шесто чувство присъствието на странни същества наблизо.