А този?
След гърмежи крокодилите обикновено се притаяват на дъното.
А този, сякаш нищо нечул, плуваше сред реката, подал, както се полага, само очите и ноздрите си над повърхността.
Садикин загреба към него. Провери харпуна, провери пушката, вдигна предпазителя.
Очите и ноздрите — раздалечени! Следователно — едър! Може да е тъкмо оня, който преследва.
Оказа се прекалено предпазлив. На десетина метра от лодката понечи да се потопи.
То се знае, от такова разстояние харпунът не върши работа.
Ловецът вдигна пушката, стреля.
Жертвата, явно смъртно улучена, подскочи като запокитен от дълбините дънер, изпляска с опашка и взе да потъва.
Садикин разчиташе, че ще стигне навреме, та да я закачи с харпуна.
Не му достигна част от секундата.
Нали не успя да се премери добре, назъбеното острие само се хлъзна по бронираната кожа, без да се забие.
Трупът потъна.
Неудачникът-ловец изруга гласно: проклетник, трябваше да го чака! След два-три дни, като почне да се разлага, трупът сам изплава на повърхността. Налагаше му се да следи зорко, та да не го отвлече течението.
Тогава ненадейно плисна дъждът. Така, както става по тия места — сякаш се срина водна лавина.
Ловецът едва свари да покрие както себе си, така и имуществото си с пластмасовото платно. Предпочете да остане в лодката, защото след такъв дъжд реката обикновено се разлива и би могла да го застигне на брега, където се е скрил на сушина. Това едно. И друго — защото след като бе паднал във водата, репелентът импрегнирал дрехите му, се бе измил. А дъждът — това е рай за земните пиявици. Единствена лодката беше в състояние да го опази от стръвното им нашествие.
И преди да помисли още нещо, заспа. Смазаното му от умора, от напрежение, от тревога тяло имаше нужда от почивка.
Събуди го спирането на дъжда. Капките вече не шибаха по платнището. По тия места валежите траят по няколко дни. За негова радост днешният се оказа съвсем краткотраен.
Можеше да продължи лова.
Най-първо провери въдиците.
Намери едната недокосната. В замяна на това на другата се мяташе яростно, дращеше с лапи, шибаше с опашка крокодил. Стори му се по-дребен от тоя, който диреше. Въпреки това, за да не пропусне нещо, се налагаше да провери и него.
След дълго дебнене, като се пазеше от размахваната трионена опашка, най-сетне успя да разцепи главата му с брадвата. За да пести мунициите. Отсега щяха да му трябват повече от всякога.
И в него не откри търсеното съкровище.
Оставаше му още надежда — оня, убитият, дето лежеше на дъното.
Ами ако не беше и той?
Трябваше да продължи лова!
Отново се мръкна.
Закрепил фенера на челото, Садикин почна да кръстосва околността, като проверяваше със светлия лъч всяка туфа тръстика, всяко сплитане на корени, всеки паднал в реката пън.
Нищо!
Избил ли ги бе всичките? Или се бяха запилели някъде, подплашени от стрелбата му?
Час подир час — все напразно!
Разшири обсега на издирванията си.
Пак безуспешно!
Едва преди зазоряване, когато блясъкът на доскоро ярките звезди поизбледня, зърна още един. Изтегнат като пън до повърхността, вторачил немигащ поглед, заслепен от фенера.
Садикин хвана харпуна, докато лодката продължи да се носи напред по инерция.
Но крокодилът мръдна опашка и се отклони от пътя й.
Гребецът отново хвана веслото.
И отново — същата несполука!
Чудовището не потъваше, продължаваше да се кокори като омаяно от светлината, но не го допускаше да се доближи.
Няма що, трябваше първо да го застреля, а после да го закачи на харпуна.
И той натисна спусъка.
Влечугото дори не подскочи. Само трепна и почти мигновено се скри под водата, преди да го достигне харпунът.
Нима и сега така, нима трябваше да чака и този, докато се подуе и изплава сам?
Не, нямаше търпение да чака!
Там някъде, из тия гнусни търбуси, се валяше торбичката му, съкровището му — това, което го правеше да се чувствува човек.
Защото човек е само милионерът, беднякът не е човек, той е нула!
Повече не можеше да се сдържа.
И без да размисля, заслепен от алчността, той се хвърли във водата, стиснал харпуна.
Оказа се, че не е много дълбоко, не повече от два метра.
Заопипва дъното с крака. Без да мисли, без да допусне дори, че може да не го е убил, че може някой друг негов сродник да налети.
Имал бе късмет.
Пък — и опит. Знаеше, след гърмеж тия гадини се спотаяват на дъното. И за да нападнат, им е нужно време, докато решат, все едно да поразмислят.
Познаваше нрава им, познаваше нрава и на другите зверове, затова не се боеше от тях. Боеше се от хората, защото всеки има различен нрав и не можеш да го разгадаеш.