Ето, докосна трупа с крак. Опипом намери недостатъчно бронираното място — в сгъвката между врата и лапата.
Заби там харпуна.
Изплува, прехвърли се в лодката, издърпа с въжето мъртвото тяло и загреба към брега. Там, в най-плиткото, където заораха и килът, и гребенът по гърба на крокодила, спря. Разсече корема му, претърси стомаха.
И тоя път — напразно!
Докога?
Къде ли се криеше тоя проклетник, който търсеше?
Разсъмнало се бе съвсем. Цялата джунгла заехтя от виковете на разсънените й обитатели.
Без да помисля за почивка, Садикин продължи да обхожда околността. Бавно, методично, като се криеше в здрача на нависналата над водата растителност. Ту нагоре, срещу течението, ту надолу, като се отдалечаваше все повече от злополучното място, където онова тъпо чудовище беше отнесло съкровището му.
Ни помен от крокодил!
Нито грамаден, нито някакъв дребосък!
А това беше напълно естествено, тъй като малките не дръзват да се мяркат покрай големите, които не биха изпитали никакво угризение на съвестта, ако вкусят от месцето дори на своите рожби. Обикновено в един водоем, в близост, живеят еднакви по размери влечуги, равностойни, в някакво от немай-къде мирно съвместно съществуване.
Той се ослуша, дочул нещо като звън на стъклена камбанка. И видя на клона над главата си един голямоок смок. Обикновено той не е свадлив, пък и не е отровен. За разлика от туземците Садикин знаеше, че не всички змии са отровни. Но тоя понякога става своенравен. Ако се почувствува в безизходица, налита и хапе по лицето.
Сега предпочете отстъплението. Изсули се надолу по клона, докосна водата, сякаш се хлъзна по нея, и отплува нанякъде.
Успокоен, Садикин продължи търсенето.
Тогава пък го нападнаха рояк оводи, едри, блестящи, настървени зли мухи. Те жилят жестоко, смучат кръв, пренасят опасни зарази.
Едва успя да ги пропъди с размаханото весло.
Час след час — нищо! И нищо!
Внезапно дочу някакво грухтене, подуши и мирис на глиган.
Това го подсети, че е огладнял.
Затова пристана до брега, взе пушката и пристъпи към мястото, където се надяваше да издебне плячката си.
Отгоре му, от храста се посипа дъжд от кърлежи.
Навярно те му попречиха да различи особеностите на това грухтене. На туй отгоре по нозете му полази армия от зли черни мравки, в чиято походна колона бе стъпил, без да забележи.
Безспорно, всичко това се дължеше на преумората и безсънието напоследък.
Добре че успя да зърне навреме мръдването на легналия върху пръстта клон.
Царска кобра! Дълга поне четири метра!
Пък и ако е по-дребна, ухапването й убива слон, та камо ли човек?
Отдръпна се.
Чак тогава видя битката. Биеха се два равностойни противника: глиган и малайска мечка.
Тая мечка е по-дребна от сродниците си. За сметка на това пък има отвратителен характер и поразителна сила. Садикин я бе виждал как прекършва сухо дърво, за да се добере до меда в хралупата му.
При неговата поява глиганът, по-съобразителен, пък и повече преследван от човека, заряза сражението и побягна.
А мечката, видяла друг противник, върху когото да излее злобата си, се втурна насреща му.
Туземците я побеждават така — чакат я да се надигне на задните си лапи и тогава забиват копието в корема й.
По същия начин постъпват и ловците с пушки.
Тоя път Садикин не изтрая.
Тя връхлетя срещу него така, сякаш не възнамеряваше да се изправя. И той, ще не ще, гръмна преждевременно.
Прицелил се бе в челото й.
Но или не го бе улучил, или куршумът се бе хлъзнал по плътната като броня козина.
Незасегнат, но още по-раздразнен, звярът продължи напред.
На стрелеца не му оставаше друго. Той захвърли излишната вече пушка и се метна на най-близкото дърво. На всеки ловец се е случвало подобно нещо. Запълзя нагоре като маймуна.
Знаеше го, но нямаше избор. Малайската мечка е най-изкусният дърволаз сред всичките си роднини.
Без да се колебае, тя го последва. И понеже беше и по-силна и по-пъргава, бързо взе да го догонва.
Садикин вложи всичките си сили.
Още, още!
А не можеше повече — върхът беше прекършен при някаква буря.
Сега накъде?
Съвсем случайно погледна към реката.
И видя.
От зеленикавата дълбина се надигна нещо бяло.
Крокодилът — с корема нагоре!
Според правилото трябваше да изплава подир няколко дни. А той…
Течението го понесе бавно.
И можеше да го отвлече, да отвлече с него и съкровището, скрито в корема му.
А собственикът на това съкровище беше безпомощен да направи каквото и да е.