Слава богу, не го отвлече, завъртя го към брега, където го натика сред полуизгнилите клони на паднало дърво.
Дано се задържеше там! Трябваше да се задържи!
Ей това малко отклоняване на вниманието, това кратко разсейване се оказа съдбоносно.
Мечката го достигна, захапа крака му.
По-право захапа яката подметка.
Загриза я.
Просегна се с едната предна лапа, та впи нокти в крака му. А нейните нокти са като месарски ченгели. Разкъса прасеца му. Рукна кръв.
А зъбите й яростно престъргваха обувката, почваха да достигат и ходилото му.
Повече не можеше да се владее.
— Помооощ! — изкрещя, по-право изрева от болка той.
Скоро, съвсем скоро стръвницата щеше да изхлузи обувката и да захапе живото месо.
И тогава…
— Помооощ! — повтори той отчаяния си призив, макар и убеден, че тук, в тая пустош, където се бе заврял, нямаше кой да му помогне.
Нова загадка
След като се наспаха добре, доктор Пеев и Пангу поеха отново на път още преди зазоряване. Беше съвсем тъмно, но и без часовник вече проличаваше настъпващото утро. Запровикваха се унило козодои, заквакаха неистово жаби, заехтяха безброй други звуци. Навярно така дневните птици и животни, изразяваха радостта си, че и тая нощ са се откопчили от дебнещата смърт.
Седнал отпред, гребеше Пангу. Защото неговият поглед беше много по-остър. Особено в мрака, когато съществуваше опасност всеки миг да се нанижат върху подводна скала или потънало желязно дърво, невидими под смолистата чернота на реката.
Скоро, съвсем скоро, започна да просветва. От тъмносиньо небето преля в течно сребро, което угаси доскоро блестящите звезди. По някаква невероятна алхимия среброто се превърна на злато, после — на бакър, и накрая запламтя целият кръгозор. Огнените лъчи на надзърналото слънце близнаха горските върхари. Росните капки по листата грейнаха като безредно пръснати брилянти. Младите пъпки нарастваха видимо и се пукаха пред очите им. Разперваха се, оттръсвайки лъскавите си люспи — червени, жълти, виолетови, само не и зелени, каквито са в умерения пояс. Провикна се гибон, заизвива утринния си химн в прослава на вечно раждащото се слънце. И то съвсем наблизо. Пеев го видя — на клона точно над преминаващото прау. Гърловата му торба — резонатор на мощния му глас, трептеше, набъбнала, изравнила се по големина с цялата му глава. Закрякаха папагали, колкото по-красиви на вид, с толкова по-грозни, по-продрани гласове, зачирикаха птички, бръмнаха пчели, разлетяха се пеперуди, заподскачаха от клон на клон маймуни, дракончета, жаби и катерици.
Пеев притвори очи. Наистина първият утринен час на екватора е очарователен, способен в миг да изличи спомена за всички несгоди, за всички мъки и опасности, които дебнат отвред.
В плитчината газеха маймуни макаки, ровеха из тинята и измъкваха уловените крабове. Някои, по-нетърпеливите, навлизаха в по-дълбокото, гмуркаха се и изплуваха я с риба, я с рак в ръка.
Но щом зърнаха приближаващата лодка, в панически бяг се втурнаха към брега и се покатериха по дърветата, изпокриха се в непрогледния шумак.
Още стотина метра по-нагоре им се стори, че заваля. Но се оказа, че не е дъжд. Небето оставаше синьо и безоблачно. Само във вира водата клокочеше.
Пангу подхвърли през рамо:
— Риби! Ядат плодовете.
Наистина бяха риби, които подскачаха да хванат първи падащите от нависналото дърво дребни лилави плодчета. Неуморният мусон люлееше горските върхари и брулеше всяко поузряло плодче, всяка поизсъхнала вейка, всяко повехнало листенце.
Внезапно даякът отклони прауто.
Биологът схвана начаса защо.
Защото на пет разкрача пред тях проплува едро бронирано туловище.
Крокодил!
Не! — възрази Пангу. — Гавиал!
Едва сега Пеев забеляза колко дълга и уродливо тясна беше муцуната му.
Той го знаеше, за природата няма уродливост. Тая „уродлива“ челюст беше чисто и просто едно от приспособленията й към изискванията на живота.
Гавиалът вирна муцуна и хората видяха хванатата като в огромни пинсети риба, която бързо се хлъзна в гърлото му.
Сродниците й, сякаш полудели, не забелязаха приближаването на опасния враг. Продължиха пиршеството си — много от тях осъдени да послужат за неговото пиршество.
— Нека туан да не се тревожи! — успокои го Пангу. — Гавиалът не яде хора.
Пеев естествено знаеше това добре. И се усмихна:
— Ако някой крокодил те подгони, помоли го да ти покаже муцуната си, та да си наясно дали да бягаш от него, или не!
Пангу схвана шегата, ала лицето му запази обичайния си безразличен, малко високомерен израз.
— Та затуй — рече той, — по-добре туан да не влиза във водата!