А му бе известно — та можеше ли да не бъде известно на един биолог, — че такъв е основният закон на природата. Победителите са нейните любимци, а към победените тя е безжалостна. Еволюцията се гради единствено от победители. Те оцеляват в борбата за съществуване, те се сдобиват с храна, те са онези, които имат щастието да оставят потомство. Победените чисто и просто отпадат от сцената на битието, незабелязани и излишни.
Човешката история също — и тя се пише от победителите. От по-слабите, сразените, не остава ни следа. Завоевателят унищожава паметниците им, писмеността им, културата им, унищожава ги и физически, та да не останат и наследствените им гени. Не е случайна латинската мъдрост: „Тежко на победения“. Всички помнят Римската империя, помнят Цезар, Калигула, Нерон, Август, а никой не се замисля за грамадите от човешки кости, върху които е изградено тяхното величие.
Дали ще извае някой паметник на Незнайния победен?
Нима и днес не е така? Не само в политиката. Ами в спорта? Защо реват тълпите по футболните стадиони — нали акламират победителите? Чии портрети се поместват в научните трудове — нали на тия, които са имали щастието да направят откритието? Всички знаят кой е Мохамед Али или Дан Колов, ала никой не си спомня ония, които са били тръшнати на ринга.
Пеев беше по-различен. Когато чуеше за някое научно откритие, за присъдена Нобелова награда, той се поставяше в положението на ония, хилядите, неизвестните, върху чиито постижения лауреатите бяха спечелили личната си победа. Когато се замисляше за парада на победоносната армия, тутакси си представяше оная, другата, разгромената — убитите, осакатените, заробените. Когато видеше увенчания с лаври спортист, не можеше да се освободи от съчувствието си към другите, които сега навярно плачеха от обида, от огорчение, от отчаяние, че всичките им усилия са се оказали напразни.
Само жал, само съчувствие!
И нескрита неприязън към триумфатора.
Когато станеше дума за подвига на хан Крум, той си представяше черепа на неудачника Никифор, превърнат във винена чаша; а при споменаване името на Василий Втори тозчас пред очите му се проточваше безкрайната върволица на ослепените българи.
Дори сега, при вида на смазаното чудовище, не беше в състояние да се възхити от постъпката на слона.
Че какво от това — по-силен бил, надвил го!
Дразнеше се и от високомерното друсане върху клона на дългоносия самец, който бе надвикал противника си.
Всички състезания, всички конкурси: спортни, музикални, литературни му навяваха само тъга — че зад единиците избраници ще се мъкнат покрусени от неуспеха стотици, хиляди други, не по-лоши от тях…
Пангу посочи още един крокодилски труп, изхвърлен от течението върху подалия се над повърхността дънер.
— Виж, туан! И тоя с разпран корем!
И се извърна решително:
— Няма да ходя по-нататък! Ако иска туан, нека продължи сам.
Пеев още се чудеше с какъв нов довод да преодолее това твърдоглаво суеверие, когато усети нещо. И мигновено дръпна ръката си. От зеленикавия вир изплува, сякаш излетя, огромно бронирано чудовище и понеже пропусна ръката му, захапа веслото. Изтръгна го от пръстите му и кой знае по какви подбуди, го отнесе със себе си в дълбините.
Такъв скок! Като делфин. А крокодилите уж изплували почти хоризонтално.
Останало без управление, неустойчивото прау се завъртя и така, на борд, напреко, се понесе по течението.
Даякът се обърна:
— С ръце, туан! С ръце! Да стигнем брега. Иначе ще се преобърнем. Я камък, я пън, я бързей…
И той самият показа как става това, като загреба с длани водата. Както децата в гумените си лодки.
Още ненадживял ужаса от несполучливото покушение на крокодила, биологът се поколеба дали отново да натопи китките си във водата. Ами ако онова страшилище пак се покаже?
— Греби, туан! — подкани го водачът. — Другото е по-страшно!
Успял вече да се овладее, Пеев размаха като него ръцете си.
Съвсем бавно, почти неусетно лодката почна да приближава брега. Но нали приближаваше, нали се движеше?
Колко ли време беше изминало така, в това непривично гребане и в очакване всеки миг озъбените челюсти да се вкопчат в китката му и да го измъкнат извън борда, да го завлекат в зелената ужасяваща бездна!
Най-сетне носът на прауто зари в крайречната тиня. Двамата скочиха в плитчината, вързаха го за един изпъкнал корен.
— Сега аз ще издялам ново весло — рече Пангу. — А туан Пеев нека си помисли какво ще прави после. Само че без мен!
И се залови да търси подходящо дърво. Но земните пиявици мигом облепиха босите му нозе.