Пангу не можа да се сдържи:
— Всички от моето племе знаят, че и дърветата, и тревите имат душа. Защо се чудите?
Пеев се замисли:
— Напоследък излиза като че ли наистина първобитните представи за света не са били тъй наивни, както ни се струваше някога. А всъщност какво значи „душа“? Усещания, интелигентност, памет, чувства? В това поне сме убедени — че и растенията имат усещания, щом реагират на тях. Имат и памет, някакво подобие. Това се потвърждава в опита с филодендрон, който, веднъж изпитал удара на електрически ток, винаги потръпвал, когато към него се доближавал какъв да е метал. И ненаелектризиран. Тия потръпвания са регистрирани от осцилографа. А може би имат и чувства. Има сериозни доказателства, че реагират на музиката, като в зависимост от жанра увеличават или намаляват добивите. При опити с тъканни култури, при които в едната колба тъканта била заразена с вирус, загинала и другата, незаразената тъкан. Нещо като съчувствие.
Странен шум прекъсна думите му. По съседния дънер сякаш се срина някаква топка. Но тозчас се стрелна обратно нагоре. Пак се спусна и пак, със същата шеметна бързина се изкатери. Както детските топки с ластик.
И тримата го познаха — тупаи, подобно на мишка и катеричка животинче, в действителност родствено на, лемурите.
И съвсем безопасно.
Пеев продължи прекъснатите разсъждения:
— Доскоро осмивахме зоопсихологията — психологията на животните, като я смятахме лъженаука. Вече се примирихме с нея. Аз отивам още по-далеч, събирам материал за нова наука „фитопсихология“ — психология на растенията.
Садикин губеше търпение от тая бъбривост на сътрапезника му. Кога ли щяха да привършат с това ядене, та някак да им се изплъзне?
И го прекъсна иронично:
— Чак дотам — фитопсихология!
— Защо не? Щом притежават усещания, за да бъде осмислено тяхното съществуване, е нужна някаква интелигентност. Ние вече кръстихме изчислителните машинки интелигентни, а растенията по-просто ли са устроени?
— Не естествено, но в машините човекът влага своята логика.
— А как смятате, логиката на природата — тая природа, която е създала самия човек, по-нелогична ли е от човешката?
Пангу вече не се обаждаше, объркан от този разговор, който за него ставаше все по-непонятен.
Накрая не се сдържа.
— Аз си отивам — надигна се той. — Туан Пеев вече си има спътник, с когото да продължи. И си разбират езика.
Пеев направи последен опит да го задържи:
— Сега сме трима, духовете вече не са опасни. Не ни изоставяй!
Даякът тръсна тежката си черна коса:
— Реших. А щом съм решил, ще тръгна!
Сбогува се, нагласи се в прауто и загреба, последван от разочарования поглед на биолога и с нескрито задоволство от Садикин.
Поне единият се махна! Оставаше да се отърве и от другия.
Но се сепна. Ами ако тоя дивак не си отива, а е тръгнал да го предаде на преследвачите му?
Даяките минават за почтени хора, само че днес целият свят се е променил. Никому не можеш да се довериш.
Защо го пусна?
Тревогата стегна още по-силно гърлото му.
Как да се избави и от втория?
Трябваше още да се преструва!
Двамата седнаха отново по местата си да продължат прекъснатата гощавка.
За да го заблуди, продължи, сякаш се бе върнал в своето предишно, цивилизовано съществуване, в което такива беседи бяха твърде обичайни:
— Растенията са рожба на сляпата еволюция, а машината — на разумния човек. Рожбата на хомо сапиенс придобива фамилното име на баща си и става машина сапиенс. Това е то да се вдъхне разум в мъртвата материя. Впрочем същото се е случило и в живота, но при много по-продължително развитие.
Пеев се замисли:
— Страхувам се да си го представя. Успокоява ме само убеждението, че никога няма да бъде създаден изкуствен разум. Не изкуствен интелект, както се пише сега из вестниците. Защото интелектът е само качество на разума. И най-съвършеният компютър ще си остане „гениален идиот“, както го охарактеризират. Изчислява гениално, преценява нещата гениално, само дето не знае защо прави всичко това.
— Човекът ще осмисля неговата дейност — рече яванецът.
— Засега — да. Сега той му поставя задачите, той ги тълкува. И за него остава съвсем малко да се труди. Ето моят извод: компютърът ни прави още по-мързеливи. Да погледнем въпроса исторически. Когато нашият прапрадядо се научил да ползува острите камъни, зъбите и ноктите му станали излишни. Когато измислил писмеността, паметта му станала излишна. Няма защо да помниш, като можеш да го запишеш. След сметачните машини престана да смята. А когато създаде компютъра от четвърто или пето поколение, разумът му ще се окаже излишен. Ще престане и да мисли.