А не можеше и да се върне обратно на село. Вождът беше длъжен да го предаде на властта.
И така — ни напред, ни назад…
Раздвоен, смутен, той отпусна веслото, остави се на реката да го влече. И само от време на време го натопяваше във водата, колкото да оправи прауто, та да не би да заседне някъде или да се преобърне.
Надолу! Там някъде бе изчезнала и Бия! Отвъд морския бряг, нейде по Голямата вода, която за него, жителя на джунглата, означаваше края на света. Защото не можеше да си представи какво има отвъд кея и какво бе примамило нататък Бия.
Навярно защото беше магьосница-балийка.
Хрумването му се стори твърде дръзко, но се улови за него. А защо и той да не се качи на някое голямо прау и да я подири? Да си я вземе пак…
Но оброни глава.
Нямаше да я дири!… Щом не го иска… Така знаеше той — отблъсне ли те жената, нямаш право да я спреш. Ще отиде при когото си ще. Това е то, нейното право.
Тогава защо плава надолу?
Наоколо, сред разкошната гора, оградила реката с планини от бухнала зеленина, кипеше животът. Провиквания, цвърчене, писукане, ревове, трясъци. По върховете подобно на птици прелитаха дългоръки гибони в главозамайващи скокове по петнадесет-двадесет разкрача всеки от тях.
Ето, един в такъв полет между две палми улови въз въздуха летящия гълъб и щом се хвана за отсрещния клон, приклекна и тозчас го загриза.
А птици! Орляци, хиляди, безброй! Всякакви: малки и големи, шарени и безцветни.
И пеперуди — пъстри вихрушки.
И прехвръкващи от банан на банан калонги — плодоядните прилепи и кагуани — кожокрили.
И дракончета — като че никога преди не бе виждал такова множество.
И летящи жаби, и летящи змии… И какво ли не…
Животът продължаваше такъв, какъвто го знаеше — външно непроменен.
Единствен той се бе променил.
Единствен той.
Тогава видя задалите се насреща му две големи праута — от тия, каквито правеха в неговото племе.
Видя и хората вътре.
Да, от същото племе!
И Аби, племенникът, сред тях.
Познаха го и те, размахаха ръце, развикаха се.
Той промени пътя си, изравни се с тях.
И чу какво му обясняваше разгорещено Аби:
— Можеш да се върнеш в бетанга.
Пангу възрази:
— Ами полицията?
— Вождът плати глобата заради теб.
Пангу все не можеше да разбере нещо:
Аз нямам пари. Как ще му се издължа?
— Нищо не иска от теб? Само да се върнеш, да заживееш пак при нас.
На него всъщност му беше безразлично къде ще живее.
Затова безучастно загреба редом с тях.
Аби продължи да разправя:
— Знаеш ли откога те търсим?
— Защо?
— Защото тъй рече вождът: „Без него да не се връщате!“
И така, в гребане, опитвайки да се изравнява с тях, макар че те бяха по пет-шест гребеца в лодка, а той — сам, продължи нагоре. С нови обяснения, със смехове и закачки. Съплеменниците му бяха шегобийци. При това, вече изпълнили заръката на вожда, имаха право да се отпуснат.
Впрочем тръгнали бяха не по негова заповед, нямаше вече той предишната власт, а по собствено желание, да намерят другаря си, та да не се скита немил-недраг по тия враждебни градове и пристанища.
Реката ту се разливаше нашироко и гребането олекваше, ту се стесняваше, превръщайки се в клокочещ бързей. И там както Пангу, така и другите трябваше да напрягат всички сили, за да го преодолеят.
Добре че такива теснини тук, в долното течение на реката, се срещаха рядко, не както в планината, където трябва, кажи-речи, всеки половин час да тътрузиш лодката си по каменистите бродове, някъде превърнати на истински водопади.
Ето, наближи мястото, където бе оставил туан Пеев с оня гламав яванец.
Неволно почувствува някакво смущение, дори срам.
Правилно ли бе постъпил, и то след като бе обещал?
Но тръсна глава.
Защо да се разправя с духове? Всеки на негово място би постъпил така. Пък и не го бе изоставил сам. Садикин познава тия места по-добре от даяките. Той не живее в бетанг като тях. За него джунглата е и дом, и скривалище, и ловно поле, и нива. Всичко си набавя наготово от джунглата.
Пангу отклони и своята лодка, и лодките на другарите си към отсрещния бряг — хем той да не види туан Пеев, хем туан Пеев да не види него.
Отмина незабелязан.
Белите може да се преборват с духовете, но даяките не могат. Даяките се пазят от духовете.
И отново зелената стряха на джунглата нависна над главата му.
На малка поляна до самия бряг няколко гибона, изглежда, от по-младите, явно си играеха, а не търсеха храна. Ту един, ту друг закриваше очи с длани и на два крака, опипом почваше да гони другарите си, които пък опитваха да се скрият от него, също на два крака, какъвто им е обичаят, когато ходят по земята, с вдигнати нагоре дълги ръце, с които пазят равновесие да не паднат.