Но каква мимика у роботи, какъв израз в някакви окуляри?
Теоретично бе допускал за възможно да съществува живот и другаде освен на Земята, и не само живот, ами и разум.
Само че никога не бе вярвал искрено в това.
И сега…
Ето ги!
Изключено беше да са от нашата планета. Всички земни същества са построени по някакви общи принципи. Всяко от тях още от пръв поглед може да бъде отнесено, ако не към точно определен вид или семейство, то поне към разред или клас животни.
А тия?
Постепенно упойката губеше действието си.
И той опита да се изправи, опита да се държи достойно, както подобава на човек при среща с другопланетци — или поне така, както си бе представял някога, че следва да се държи.
Опита да заговори властно. А от устните му се процеди съвсем неясно фъфлене:
— Обяснете ми кои сте вие! И с какво право ме докарахте тук?
Не очакваше отговор. И не го получи.
Странните виолетови същества стояха неподвижни, безучастни, сякаш не бяха го чули, сякаш сраснали с полиците, върху които се бяха подредили.
Той се обърна разколебан към яванеца:
— Ами сега?
— Че знам ли…
Тогава през люка се намъкна още едно същество, досущ подобно на останалите — сякаш излезли от една поточна линия на конвейер. То пристъпи към него бавно, стори му се даже тържествено, премествайки като педомерка по-голямото си ходило, и му подаде апарата му за радиовръзка.
Спасителна мисъл огря в миг съзнанието му. Пеев изтегли антената и вдигна микрофона пред устата си:
— Говори доктор Пеев! Говори доктор Пеев! Търся помощ!
Тозчас от мембраната се чу глас:
— Остави тези опити! На тая вълна връзката е прекъсната!
Странен глас! Човешки глас, но с особен нечовешки тембър.
Пеев се обърна смутен към Садикин:
— Изглежда, объркал съм станциите.
И преди другарят му да разбере какво иска да му каже, странният глас се обади отново:
— Не си сбъркал никаква станция! Ами връзката е прекъсната.
Българинът чуваше, но все не искаше да го повярва. Затова запревърта упорито бутона за настройка.
Гласът пак заговори — равен, безчувствен, повелителен:
— Остави! Излишно е!
Макар все още да не го бе възприел, Пеев допря микрофона до устата си:
— Кой си ти? И защо ми пречиш?
Оня отвърна начаса:
— Ти си тук не да задаваш въпроси, а да отговаряш.
Пеев се смути. Оня каза: „Тук“. Какво означаваше това? Значи, не беше някоя далечна станция, която се бе вплела в неговата вълна. Беше нещо различно, което той предусещаше смътно, ала все не искаше да възприеме.
— Добре, няма да питам. Питай ти!
Раздразнен, му бе заговорил също на „ти“.
От високоговорителя проехтя ясно и отчетливо:
— Хомо сапиенс, какво дириш тук? Шпионираш ли ни?
Пеев отвърна:
— Аз съм биолог. Правя експерименти с непентеса.
— Вече няма да ги правиш! Свръхразумът ще експериментира с теб.
Туй пък какво означаваше?
Ала оня оттатък не го остави да размисли:
— Хомо сапиенс значи разумен човек. А на планетата ви има ли и други разумни същества?
Пеев погледна към Садикин:
— Чухте ли? На планетата ВИ. Какво следва от това? Че той не е от нашата планета.
Задъхваше се от противоречия. И радост от осъществената среща с друг разум, тъй очаквана през вековете от милиони хора, и в същото време — тревога… Какво ли може да се очаква от някакъв чужд разум, навярно съвсем различен от човешкия, със съвсем чужда логика… А което е по-важно — със съвсем чужда етика…
Гласът прекъсна грубо разсъжденията му:
— Повтарям: Има ли на тая планета други разумни същества?
Трябваше да даде отговор. А не знаеше как.
Преобладаващите схващания окачествяват единствено човека като разумен, макар че Пеев не беше напълно съгласен с този хомоцентризъм. Подсъзнателно дори, в разрез с официалните теории, допускаше, че и някои други може да притежават нещо като разум, макар и различен от човешкия: маймуни, делфини, термити.
Той отвърна неуверено:
— Преобладава мнението, че няма други.
Нов въпрос:
— А орангутанът?
— Не му признават такова качество.
— Каква е тази неувереност? Да или не?
— Тогава: не!
— А крокодилът?
— Също не.
Високоговорителят замлъкна.
Тогава Пеев се обърна към яванеца:
— Разбрахте ли нещо, мистър Садикин?
— Разбрах само едно — че трябва час по-скоро да се махаме оттук!
Тозчас гласът се обади — все тъй безучастен, но и все тъй заповеден:
— Никъде няма да се махате! Ще останете на местата си, без да мърдате!
— Защо? — обади се Садикин. — С какво право?