И той бързо утихваше. Престана да грухти, престана да рови. Краката му се подгънаха, зурлата му заби безпомощно в земята. После цялото му тяло се катурна настрана, изпъна се, замря неподвижно.
Обезумял от страх, Пангу размаха бясно греблото.
Не спря и когато се мръкна. Продължи да плава по течението, като с веслото само управляваше лодката си да не се блъсне някъде.
Без спиране и без ядене продължи и на следния ден.
Чак когато се свечери, прегладнял, се отби на сушата. Тоя път на отсрещния бряг. Не знаеше дали духовете могат да преплуват реката, но тъй му се струваше по-сигурно.
Опече една костенурка, после върза тежък камък и го пусна като котва. Да бъде по-далеч от брега. За всеки случай.
И на следната заран още по тъмно пое отново на път.
Диамантът
Тъй беше от самото му раждане.
Нежелан! Мразен, преследван…
Кой беше баща му, коя — майка му? И какви бяха: мохамедани, християни, будисти, езичници? Законно роден ли бе или майка му така се бе отървала от позора?
Изглежда, не ще да са държали особено на него, щом като го бяха зарязали, щом го бяха подхвърлили пред вратата на бедния селянин Суминтавикарта.
Намерил той малкото дрипаво вързопче с подмокреното дете вътре и му дожаляло. Внесъл го в колибата, дал го на жена си да се грижи за него. Тъй рекъл: „Дали ще са седем синовете ни или осем…“
И тя го приповила, захранила го с оризова каша. Кажи-речи, само с ориз, маниока, мляна царевица израсна.
Кръстили го Садикин — Садикин Суминтавикарта.
Ужким осми син, ама другите седем не го приеха за брат. Побащимът му едва го отърваваше от побоите, що се сипеха върху му. А новата му майка, смазана от умора, хич не го поглеждаше.
Каквото и да станеше, все храненикът виновен, все отгоре му се нахвърляха. Кой изпуснал кокошките — той. Кой разлял коритото на прасето — той. Кой катурнал котлето с варения ориз — пак той.
На туй отгоре го караха да краде плодове от съседите. И ако откажеше — пак бой. Ще не ще, промъкваше се тихомълком в чуждата плантация, отмъкваше кичур банани или паднал дуриан, после — беж, преди да те е стигнал пъдарят! За беда, твърде често го настигаше и боя пак той изяждаше.
А когато тръгна на училище, животът му съвсем утежня. Братята му, от осемгодишния до четиринадесетгодишния, не можеха да му простят, че учителката все него хвали: колко бил умен, колко бил схватлив. А те — прости селски сополанковци, повече им дай да копаят, да берат каучук, да секат захарна тръстика — само учене не им искай!
Подир всяка похвала, подир всяка успешно завършена учебна година — все бой.
Та намрази и успехите си, които иначе бяха единствената му радост в тоя враждебен свят.
А когато умря старият Суминтавикарта, животът му съвсем опротивя. Изгубил бе единствения си защитник. Братята му го превърнаха на слуга, по-право на роб.
Не му оставаше време ни за наука, ни за сън. Ако не копае на полето, ще мете вкъщи, ще пали огън, ще носи вода, ще поправя мотиките, ще точи брадвите и ножовете, ще върши всички домашни работи: и мъжките, и женските.
Разбира се, не изтрая. Едва навършил петнайсет години, една нощ се измъкна от къщи.
И повече не се върна.
Отиде в Джакарта. В Джакарта се стичаха всички, за които нямаше хляб на село. Тъй разправяха: там имало фабрики, имало магазини и работилници. Ако не те вземат те на работа, ще станеш я полицай, я шофьор, я продавач на дребно. Все можело да се намери някаква работа.
Оказа се, че не било тъй лесно. Цял месец гладува, рови из кофите за смет, проси, спа на улицата.
Най-сетне се смилиха. За опит го назначиха метач в една банка. Ех, съвсем скромничка беше заплатата му, ама нали стигаше за храна? А спеше в самата банка. Взе го при себе си портиерът — да му прави дружина.
И продължи да се учи. Във вечерно училище. Добре че имаше и такива. През деня метеше, носеше кока-кола на чиновниците. И какво ли не още. Вечер — на училище. После — сън. На следния ден — отново. Ала не му тежеше, свикнал бе на къде-къде по-голямо тегло.
Година, две, три…
А когато завърши курсовете, по съвета на портиера се яви на конкурс за постъпване в банката.
И го спечели.
Назначиха го — помощник-каеиер.
И другите не вярваха, той — още по-малко. Довчера метач, а сега изведнъж наред с довчерашните си началници. Не той да мете, не той да носи кока-кола, а на него да носят…
Не можеше да повярва, че щастието най-сетне му се е усмихнало. Та тъкмо на него ли?
И като всички уважаващи себе си чиновници си намери приятелка. Миловидна, сладкодумна, както казват — бонбонче.
Още на втората седмица тя захвана да го подпитва за касата: какво пазят вътре, как я пазят, как се отваря. А като чу, че има шифър, не престана да човърка все тая тема — шифъра: „Ако не ми го кажеш, значи, че не ме обичаш.“