На Пеев изведнъж станаха ясни всички тайнствени явления, за които бе чул по радиото: и изчезването на междупланетната станция, и неясното й завръщане. Но как ли бе попаднала на дъното в залива?
Гласът бързаше да изреди всичко, все едно студент на изпит:
— Тогава пак според изчисленията на Свръхразума се включиха спирачните двигатели на „Юпитер 5“. По този начин след няколко обиколки в околоземна орбита навлязохме в плътните слоеве на атмосферата и се приводнихме безаварийно в залива до тоя остров. Там освободихме „Юпитер 5“, който потъна, а нашата станция, задвижвана от реактивните си двигатели, недостатъчни за космичен полет, но предостатъчни за такова пътуване, се отправи срещу течението на реката. И ето ни тук!
Навън денят бе просветнал съвсем. Водата, изгубила предишната си мощ, бавно се отдръпваше от залетите брегове. Укротяваше се. И наслагваше в плитчините откъртените някъде дървета и клони.
— Да! — поклати глава Пеев. — Ето ви! Но за добро или за зло?
— Зависи. Това, което за разумните е добро, за вас е зло. По времето, докато наближаваше Земята и след като се приземи, Свръхразумът успя да усвои цялото човешко познание. Анализаторът му разшифрова различните ваши системи за звукова комуникация. И писмената.
— Езиците! — досети се Пеев.
— Усвои ги, овладя реда и смисъла им. И ги синтезира успешно. Както се убеждаваш сам, сега ти общуваш с него посредством един от вариантите на тази ви сигнализация. За Свръхразума се оказа играчка да се свърже с вашите най-съвършени компютри, да проникне в най-секретните информационни банки и да извлече всички заключени в тях знания. Посредством своите сетива разумът изследва и природата ви. Експериментира върху растения и животни силата на произвежданите от разумните фитонциди. И се убеди, че всички вие сте напълно уязвими от тях. И че е безсмислено каквото и да е общуване с вас. Че вашето интелектуално развитие е все още в първоначалния си стадий. И както вие изтребвате вредителите от нивите и градините си с инсектициди, така и Свръхразумът ще изтреби вас. За да освободи площите, където да се разселят разумните. Където ги е довел най-сетне след гибелта на родната им планета, където ще им създаде втора родина.
Пеев съзнаваше, че всичко вече е безполезно. Все едно, ще убедиш ли лавина да те пощади? Но не беше създаден да стои бездеен. Трябваше да опитва.
— Ти искаш да ни унищожиш. А ние нищо лошо не сме ви сторили. Дори обратно, макар и неволно. Как така ще избиеш милиарди хора, милиарди други живи твари? Нямаш ли милост?
Гласът замълча за миг, преди да запита и той:
— Впрочем какво съдържание влагате в това понятие? Милост?
— Това е чувство; благородно чувство, израз на висша нравственост.
Доскорошният стремителен почти неудържим ход на електроните в биокомпютъра сякаш се позабави. Личеше си, че в неговите интегрални схеми, в неговите неврони или кой знае какви логически устройства се извършва трескава реакция, търсене на заложено в паметта му решение.
Накрая изрече:
— В програмата на Свръхразума липсва такъв алгоритъм. Задачата му е само да опази вида на разумните. С тази цел е конструиран. Сега трябва да им намери жизнено пространство. И няма да се спре. След това трябва да осигури възпроизводството им. Всяка планета притежава нещо като имунитет срещу дошлия от другаде чужд живот. Нашата нямаше магнитно поле. А тук то е непоносимо мощно. И наруши размножителната способност на разумните. Свръхразумът трябва да ги защити от неговото вредно въздействие.
Пеев слушаше гласа от приемника над главата си, а гледаше тайнственото бодливо кълбо, което всъщност разговаряше с него посредством радиоапарата. И което го заплашваше, което заплашваше цялото човечество, всичко живо на Земята. Как да го обезвреди? Колкото и да беше разумно това кълбо, колкото висок коефициент на интелигентност и да притежаваше, то все пак беше машина, само една феноменална електронноизчислителна уредба. Нима човешкият разум щеше да се окаже безсилен пред някакъв изкуствен механизъм?