Още малко, още по-навътре!
Повече не можеше — той метна във водата бодливото кълбо.
Бурните води го поеха, понесоха го по течението. Ето една, после друга от антените му се мерна над мътната повърхност като протегнати ръце на удавник. И изчезнаха. Изчезна целият апарат, повлечен по дъното редом с камъните и тежките дънери.
Въздишка на облекчение се откърти от гърдите му.
Бе победил!
За пръв път в живота изпитваше наслада от победата.
В действителност тя беше странна — тая негова победа — за спасението на другите бе пожертвувал себе си.
Не се съмняваше, че безчувственият и безпощаден Свръхразум няма да му прости. Защото в него безспорно не бе заложен и алгоритъмът на великодушието.
Остана на мястото си в очакване на жестоката разправа. В напрежението, в сладостта от подвига не чувствуваше страх.
Ала враговете нещо се позабавиха, изглеждаха разколебани. Биокомпютърът навярно не можеше да възприеме с логическите си възможности нелогичността на постъпката му.
Пеев стоеше и чакаше примирен.
Беше изпълнил задачата си, беше обезвредил най-страшната заплаха…
Внезапно усети непоносима болка в глезена.
Непреодолима сила го дръпна надире.
Той се извърна и замръзна в ужас.
Озъбен крокодил с вечната насмешлива гримаса върху мордата си, захапал крака му, бавно, заднишком го отмъкваше към дълбочините.
Безсилието на свръхразума
Свит в листното ветрило на палмата, Пангу се взираше с ококорени очи в омагьосаната прозрачна пещера. Какво ставаше там? С кого разговаряше туан Пеев? Защото ясно се виждаше мърдането само на неговите устни. Понякога съвсем изрядко проговорваше нещо и туан Садикин. А злите духове, тия безобразни плашила, мълчаха. Пък и как можеха да говорят, като нямаха уста?
Свиваше се да не го забележи някой. И трепереше.
Ала не си отиваше. Стоеше. Та нали това е смелостта — да надмогнеш себе си? Никой даяк не ще позволи да го обвинят в малодушие. Пангу — също.
Щеше да трепери, но нямаше да бяга, нямаше да се махне оттук!
Щеше да види всичко — да види това, което друг не е виждал.
А сега?
Какво ставаше? Защо се размърдаха лилавите духове? Каква беше тая топка, която изнесоха навън? Какво беше предназначението й?
Навярно някаква магия? Зли духове правят само зли магии.
Той трепна.
Ето, излезе и туан Пеев. Застоя се умислен. После грабна чудноватото кълбо, нагази в реката и го запокити в бушуващата вода.
Значи… Значи, не беше омагьосано, щом се остави да го изхвърли. Значи, и духовете не са тъй всемогъщи, както си ги представяше Пангу, щом не успяха да попречат на белия човек.
А той защо не излизаше на брега? Не виждаше ли притаилия се наблизо крокодил или го бе сметнал за един от довлечените дънери?
И ужас!
Крокодилът го захапа, помъкна го навътре в реката.
Това, което после стори Пангу, не бе следствие на здрава преценка, на вяра в собствените сили, на осъзнато чувство за човешка взаимопомощ.
Извърши го повече инстинктивно, поддал се на избликналия непреодолим порив.
Човек в опасност! На него трябва да се помогне! Особено ако той е и твой спасител…
Даякът направо скочи от палмата във водата, преплува с възможната най-голяма скорост разстоянието, което го делеше от двамата противници: хищника и жертвата му, и се хвърли върху опасното влечуго.
Нямаше време да размисля, да преценява обстановката, да съобразява.
Той измъкна мандоуто си и го размаха. Зачатка с него по бронираната морда.
Постепенно безредните му удари, които отначало не причиняваха никаква вреда на костните плочки, почнаха да се осмислят, да набелязват някаква по-ясна цел, да се съсредоточават там, в най-уязвимото място.
Ето острието клъцна едното око на чудовището. Ослепи го.
Крокодилът побесня, размята яростно опашка, заотстъпва към дълбините.
Не успя. Втори удар засегна другото око.
От болка, от ужас, в безсилен гняв крокодилът изпусна плячката си.
И доктор Пеев, оплискан в кръв, побърза да се измъкне на брега.
Очакваше, че фаетонците тозчас ще се метнат отгоре му, за да го обезвредят, за да го отнесат при повелителя си.
А те не предприемаха нищо. Стояха съвсем безучастни, макар че го следяха с окулярите си.
На какво се дължеше това?
Без да чака отговор на тоя въпрос, Пеев хукна към ракетата.
Беше станало нещо!
И той трябваше да се възползува от него!
В главата му властвуваше само една мисъл — настойчива, упорита, натрапчива: „Водната среда поглъща радиовълните.“