Кралска кобра настигна обикновена очиларка, метна се, захапа я зад издутата качулка, разтърси я няколко пъти, докато начупи гръбнака й, после бавно, несмутимо почна да я нагълтва.
Може би беше минало повече от час, когато чуха бумтежа на самолета. Изтичаха на бреговата ивица да бъдат забелязани и размахаха ръце.
Хидропланът направи завой над тях, сетне, насочен срещу вятъра, леко се приводни. Леко, доколкото позволяваше все още бурното течение. Поизвъртя се и с помощта на забавилите оборотите си витла доближи плитчината. Люкът се отвори, оттам наизскочиха двадесетина войници в пълно бойно снаряжение, които се настаниха в изнесените гумени лодки и като при истински бойни действия направиха десант на брега. Залегнаха.
Пеев приближи до офицера им:
— Моля за извинение! Не съм дал ясно описание на обстановката, не съм уточнил от каква помощ се нуждая.
— А похитителите? — запита офицерът.
— Обезвредени са. Ето ги в ракетата им.
И посочи поклащащата се върху вълните орбитална станция.
Удивлението на офицера и на войниците не можеше да се опише. Ала не по-малко удивен беше и доктор Ситуморанг, биологът от банджермасинския институт, дошъл ведно с тях да се увери лично в здравословното състояние на българския си колега.
Тогава Пангу откри, че Садикин е изчезнал.
Но един от войниците ги успокои, че си е тръгнал.
— Как си е отишъл? Без да се обади!
— Качи се на лодката и загреба нагоре. Даже отмъкна със себе си един убит крокодил.
Ясно, ставаше дума за чудовището, което даякът бе ослепил, а бракониерът — довършил.
Само дето не можаха да си обяснят защо го е взел.
Офицерът подметна най-приемливия за всички довод:
— Защото се е уплашил от нас. И си го е отнесъл, за да му одере кожата скришом от нас.
Никой не можеше да допусне, че Садикин съвсем не бе възнамерявал да дере някаква си кожа, ами че единствено го интересуваше стомахът, съдържанието му, торбичката с диамантите — неговото състояние, което не искаше никой да види.
Пангу се изправи пред българина:
— Туан вече няма нужда от мен. Затова ще си ходя. Мястото ми е в моето племе.
Той се сбогува с всички и пое с прауто си нагоре срещу течението.
Корените на злото
Останалите в лагера до космическия кораб се приготвиха за нощувка. Разпънаха палатки, намазаха се с репеленти против комари и пиявици. Офицерът нареди нощно дежурство — не толкова срещу зверове, колкото от недоверие към затворените пришълци. Ами ако измислеха някоя нова хитрост? Нещо, което не бе успял да прецени доктор Пеев?
Приседнал до огъня, биологът трябваше да им разкаже до последната подробност точно какво се бе случило.
Слушаха го наистина, ала на него все му се струваше, че не всичко му вярваха. Та то в действителност изглеждаше тъй необикновено.
И ако пред очите им не стоеше чудният космичен дом с наредените по етажерките лилави същества, можеха да сметнат, че се гаври с тях.
Накрая доктор Ситуморанг постави най-важния според него въпрос:
— Как си обяснявате това странно излизане от строя на биокомпютъра?
Пеев вдигна рамене:
— Признавам, не съм наясно. Само някакви бледи догадки. Първия смут в бодливото черно кълбо забелязах, когато изхвърлих в реката дистанционния детонатор. А втория, трайния, който ме убеди в правотата на предположението ми — когато Пангу ми се притече на помощ.
— Каква връзка може да има между тях? — недоразбра Ситуморанг.
— Допускам нещо подобно. Свръхразумът, както той сам се величае или както са го величаели някога създателите му, въпреки изключителните си разсъдъчни способности всъщност си остава само една изчислителна машина. Неговите аналитични и осмислящи системи не са пригодени да възприемат подобни постъпки, напълно непознати на „разумните“. Той не е програмиран нито да изпитва, нито да разбира такива психични прояви като емоциите. Чувството на самопожертвователност противоречи изцяло на заложената в него строго математическа логика. Тя признава само „да“ и „не“, целесъобразно или нецелесъобразно. Това, което извърших аз, това, което извърши Пангу според машинната му логика представлява безразсъдство. Да се жертвуваш, а защо? Да се отклониш от естествения инстинкт за самосъхранение? И тъкмо това безразсъдство — според неговата програма истински абсурд — смути хода на неговата непоклатима логика, обърка я. Свръхразумът всъщност „блокира“, както „засича“ обикновен калкулатор пред нерешима задача.
Доктор Ситуморанг сам се запита:
— Толкова ли антагонистични са емоциите и интелектът? Защо при човека те не блокират разсъдъчната му дейност?