Преумори се. Пък и слънцето напече жестоко. Над реката затрептя мътна мараня — ама не от мъглата на сутрешната хладина, а от издигащите се влажни изпарения, и то не толкова от реката, колкото от засъхващите пясъчни и кални утайки на брега.
Избутваше лодката си за кой ли път, когато през плетеницата на панданусите, омотани с цели наръчи довлечена трева, зърна в отвъдната лагуна човек.
Спря. Заслони очи с ръка.
Задъхан, забил пети в тинята до колене във водата, тоя човек изтегляше рибарска мрежа — от тия, дето трябва поне пет-шест души да я влачат. А вътре се виждаше омотан, закачил се със зъби, с нокти, с гребена на гърба си едър крокодил. Ловецът се спъваше, падаше, ругаеше, пак се изправяше и пак се напъваше да я издърпа. Окървавен я от лианите, я от борбата с мрежата, окалян като бивол, дори повече — биволът и под калта се познава, а това — орангутан ли беше, гибон ли беше или дългоноса маймуна, що ли?
Само дето орангутанът и гибоните не си служат с мрежи — то издаваше, че не е маймуна.
По движенията, по някои черти на лицето, нескрити изцяло от мръсотиите, успя да го разпознае.
Та той беше яванецът, бракониерът!
Обзет от най-добри помисли, като всеки дивак готов винаги да услужи, Пангу се провикна:
— Ехей! Туан Садикин, чакай да ти помогна!
Това, което последва, го потресе.
Садикин мигновено свали пушката си и стреля по посока на гласа.
Даякът успя да отскочи зад един по-дебел дънер.
Сметна, че има грешка. Затова побърза да му се обади:
— Аз съм Пангу! Забрави ли ме?
Не довърши. Втори куршум изсвири през шумата досами него.
— Не стреляй! Аз съм Пангу! Пангу…
Нов изстрел.
Ясно, ставаше горещо!
Пангу не опита да си обяснява причината.
И кой ли би допуснал, че това съвсем не беше обикновено бракониерство, а нещо съвсем различно — че оня продължаваше да лови и да изтърбушва всеки попаднал му крокодил в напразните си старания да намери изгубеното си съкровище.
И че нямаше да позволи никому — ни на Пангу, ни на който и да било друг — да го види, когато изважда скъпоценната торбичка от разпрания стомах.
Даякът познаваше джунглата, познаваше законите и. По инстинкт разбра, че е време по-скоро да се маха оттук, от обсега на бракониерската пушка. А тя е точна, рядко пропуска.
Все тъй инстинктивно прецени зад кое дърво ще бъде донейде неуязвим и изтика нататък лодката си. Гигантското дърво имаше огромни дъсковидни корени, които му предоставяха задоволително прикритие поне за известно време.
И Пангу се възползува от това прикритие. Метна се в прауто и с неподозирани сили загреба навътре в реката.
Нищо, че талвегът се носеше като отделна река, като планински порой насред реката. По-опасни бяха куршумите.
Страхът дава криле.
Сам се учуди как успя да прекоси клокочещото вълнение безнаказано. Там вече работата потръгна.
Тласкано от отмерените удари на веслото му, прауто се понесе нагоре, почти отъркващо се в отсрещния бряг, прикрито в сенките на избуялите шубраци.
Няколко куршума близнаха водната повърхност на три-четири метра от него.
После настъпи тишина.
Оня бе разбрал безполезността на стрелбата си.
Но Пангу не отслаби своите усилия.
Бе си обяснил постъпката на яванеца посвоему.
За него причината беше амокът — болестният пристъп на кръвожаден бяс, необузданата мания за убийство, която сегиз-тогиз овладяваше и някои от съплеменниците му.
Отде можеше и да допусне, че то всъщност не беше обикновеният азиатски амок, а амокът на цивилизацията — алчността?
Декември 1984