След време намери и трети — още по-малък.
Свечеряваше се. Заопитва гласовете си басовият хор на квакащите жаби.
Търсачът се изправи. В залисията бе забравил да яде, да пие.
А мозъкът му сякаш щракаше, премисляше отде-накъде тъкмо тук да попаднат диаманти?
Откъде ли?
Навярно е било речен вир. И буйните води, повлекли наноси от планината, са оставяли тук, на дъното, да се утаяват по-тежките късове. Година подир година, век подир век. После реката изместила коритото си. И вирът се превърнал в тинесто блато.
Наглед блато — всъщност неизчерпаема съкровищница.
Налагаше му се да провери, налагаше му се да дири съвет от друг, който по-добре разпознава тия проклети камъчета.
И още нещо — който няма да го ограби, нещо повече — няма да го убие, за да го ограби.
Всеки голям диамант крие в прозрачната си вътрешност историите на не едно кърваво престъпление. Всяко едно от тия замайващо искрящи камъчета върху царските корони, върху диадемите, огърлиците и пръстените, е напоено с кръв.
Садикин не искаше да прибави и своята кръв в тия истории. Не искаше.
А трябваше да е сигурен какво притежава.
Представи си, че не са диаманти, а подобни на тях други малоценни кристали!
Понякога решаваше бързо — парадоксално дръзки решения, както му изглеждаха.
Той скри двата кристала, натикани в буца пръст, в хралупата на най-близкото дърво. Да не бият на очи.
Буца пръст — кой би допуснал какво има вътре?
Взе най-малкия, уви го в кърпата си, после се настани в лодката и натисна веслото.
Спуска се по течението два дни. Спеше само по три-четири часа все в лодката, вързал я за някой клон до брега. Спеше, притиснал до гърди кърпата с омотаната вътре скъпоценност. И сякаш през тъканта усещаше силата й — някакво сладостно, хладно гъделичкане. Същото усещане, както когато близнеш с език електродите на батерия за електрическо фенерче. Знаеше, че не е така, диамантът не е батерия, но не можеше да се отърве от това натрапчиво усещане.
На третата вечер наближи града.
За туземците — огромно селище; за него, свикналия с Джакарта — просто струпване на грубо сковани лавки, където алчни търгаши — китайци и араби, ограбваха труда на бедните даяки от вътрешността. Имаше административна сграда с полицейски участък, имаше лечебница с лекар и няколко медицински сестри, но липсваше дори най-скромно кино.
А Садикин имаше тая слабост — киното, да гледа това, което той никога няма да изживее: разкош, вили, мерцедеси, яхти, замайващи красавици, приключения.
Тук, ако ти се иска някакво забавление, трябва да се примириш с китайската лавка, където се пие бира и се играе на карти и зарове, понеже мюсюлманите са малцинство.
Садикин не ходеше и там. Все очакваше някаква заплаха, ако се понапие или ако се захване с комар.
Затова избягваше и града.
Сега се налагаше да отиде. Само Пиявицата можеше да му каже какво е намерил.
Щеше да се отбие при него, но след дълга преценка на цялата обстановка и всички възможни опасности.
Абдулах, търговецът, не е светец. Не току-тъй са го кръстили с тоя прякор. С чиста съвест би го пратил на оня свят, ако си наумеше да му отнеме находката.
Най-вече трябваше да се варди тъкмо от тоя, от когото очакваше съвет.
Премисля дълго. Най-сетне изготви плана си. Стори му се, че по-добър не би могъл да измисли.
Изчака да се стъмни съвсем. А то тук става бързо. Додето се смрачи, и гледаш — обгърнал те пълен мрак.
Тогава върза лодката за едно дърво и пое по тъмната пътечка сред шубраците. Тъмна и безлюдна, тъкмо такава, каквато я искаше да бъде. От зверове не се боеше в такава близост до града. Не се боеше и от змии, защото имаше здрави обуща и плътен панталон.
Излезе тъкмо там, където си бе определил — най-близо до дома на Абдулах — хем дом, хем дюкян.
Имал бе щастие — никого не срещна.
Завари търговеца, когато вече се тъкмеше да залости кепенците.
Поздрави.
Абдулах отвърна на поздрава тихо. И тозчас запита:
— Нещичко?
Умееше да чете в душите на клиентите си. Иначе би ли забогатял тъй скоро? Говореха, че е натрупал толкова пари, та щели да му стигнат предоволно не само до края на неговия живот, ами и за внуците му. И се тъкмял вече да зареже тоя пущинак, за да се пресели в някой голям град, да си поживее и той охолно.
Садикин присви очи:
— Да влезем вътре!
Търговецът го въведе в магазина си. И го загледа с търпеливо очакване. Свикнал бе с такива посетители, които не бързат да се издадат защо са дошли. Ще помълчат, ще помълчат и накрая ще проговорят! Щом са тук, при него, значи, той им е нужен, не те нему.
Посетителят познаваше добре помещението, в което се намираше: разположението му и обстановката, претъпканите шкафове и тезгяси. И главно — входовете му: единият към улицата, другият — към двора. Но преди да се стигне до двора, трябва да се мине край стаичката на двамата пазачи — и двамата с такава размесена кръв, та не можеш да проумееш коя преобладава: малайската ли, европейската ли, негърската ли.