От тях най-вече се боеше Садикин, затуй все за тях се озърташе.
И към прозореца, който също гледаше към двора.
Всичко беше така, както се полагаше по плана му.
Тогава измъкна кърпата, разгърна я и я поднесе към арабина.
В очите на Абдулах грейнаха издайнически две алчни искрици. Но той тутакси прие обичайното си безразлично изражение. Наведе се, взе диаманта, прецени теглото му на ръка, после извади лупата и го разгледа от всички страни.
— Хм! — Само това рече.
Но то стигаше.
Садикин запита шепнешком:
— Колко?
Абдулах взе да премисля наум.
Има пукнатинки — рече той накрая.
Другият, сякаш не чул, повтори въпроса си:
— Колко?
Не запита диамант ли е или нещо друго. Да не губи предимство при пазарлъка. Дадената цена щеше да отговори и на това.
Най-сетне търговецът отсече:
— Хиляда рупии.
За бедните даяки, с които обикновено търгуваше, това щеше да означава баснословно богатство.
Ала за Садикин, който бе работил в банка…
— Аз знам цената на… — не се доизказа, не посмя да изрече гласно думата.
И се озърна боязливо.
— Има пукнатинки — повтори арабинът. — Но хайде да не губим време! Последно — две хиляди!
Садикин също умееше да се пазари:
— Виждам, ценно ти е времето. Та да не ти го пилея! Дай пет хиляди и да си ходя!
Оня се намуси:
— Ти чуваш ли се какво говориш? Пет хиляди! Де у мен толкова пари?
Тогава бракониерът направи движение уж да си ходи.
— Ще намина утре. Пък ти дотогава потърси!
Търговецът го спря:
— Туй, що може да се свърши днес, не оставяй за утре!
Сложи ласкаво ръка на рамото му:
— Изчакай ме мъничко! Да притичам вкъщи, да видя дали мога да намеря още… Много са, ей… Прекалено… На загуба трябва да ги взема… Само да не те връщам… От приятелство…
И излезе през задната врата.
В същия миг Садикин отвори прозореца, прехвърли се вън, прекоси тичешком двора, прескочи задната ограда и хукна по тъмната уличка.
Далеч зад себе си чу глъчка, викове, закани, ала не спря. Бегом, задъхан, излезе от града и се шмугна в пътечката, по която бе дошъл.
Тичаше, тичаше. Не усещаше клоните, които шибаха лицето му, тръните, които деряха и дрехите, и кожата му.
Достигна реката, отвърза лодката, метна се вътре и загреба.
Не пое веднага срещу течението. Отде да знае дали някой наблизо няма да го види и да го издаде?
Трябваше да обърка всекиго, комуто хрумнеше да го преследва.
Отправи се към другия бряг. И все покрай него тръгна надолу.
Не можеше да сдържи любопитството си. Всъщност не просто любопитство. Искаше да се увери напълно.
Ето там, отсреща, беше дървеният кей!
И по него притичваха някакви сенки. От време на време спираха и светваха с фенерче да проверят има ли някой в полюшкващите се лодки.
Проверяваха! Диреха него!
Сигурен беше, че дирят него.
Абдулах с главорезите си бе решил да му отнеме диаманта. Ей затова бе излязъл от дюкяна, да ги викне. И понеже не бяха успели да пипнат тогава плячката си, бяха изтичали на пристанището. Там спира, там тръгва всеки, който идва в града.
Но ги бе надхитрил!
Планът му бе успял. Предпазливостта, страхливостта му, ако щете, мнителността му го бяха спасили.
Не само му тровеха живота — сега вече видя полза и от тях.
Преди години го склониха да се прегледа при психиатър. И оня му рече:
— Вашата болест е полезна само за тираните. Никому да не се доверяват, от всекиго да се пазят. За обикновените хора е мъка.
Че беше мъка — беше. Нали затова скиташе като слон единак, нали затова си нямаше ни приятел, ни приятелка, ни жена, ни деца.
Най-сетне бе видял полза и от тая мъка.
Доволен, той загреба обратно срещу течението.
Обратно, към своето съкровище!
Щеше да копае, да рови, дори да дращи с нокти, но щеше да изрови всички тия проклети кристалчета, които реката от векове бе наслагвала там.
Мечтата на доктор Пеев
Христо Пеев, доктор на биологическите науки, дойде на остров Калимантан да подбере за института си някои типични представители на местната фауна.
Тази беше служебната му задача. Но покрай нея си бе поставил за цел да проведе на място няколко по-особени експеримента, за които в България не съществуваха нужните климатични условия. А и надали директорът му би ги разрешил. Защото не само той, ами всеки, с когото споделеше идеите си, направо ги окачествяваше като налудничави.