Той си повтаряше четири думи, като току ги пренареждаше — и всеки път излизаше зле, звучеше тревожно: „Значи е имало нещо. Значи нещо е имало.“
Като бяха събудили у Косточкин омраза към разстреляния му баща, горещо желание да се избави от това клеймо, от това бащино проклятие, следствените работници бяха постигнали голям успех. Но следователят нямаше как да го знае. Самият следовател, водил делото на Косточкин, отдавна беше разстрелян във връзка с поредния „процес на НКВД“.
В Харбин младият Косточкин бе изучавал не само фокстроти и румби. Беше завършил Харбинския политехнически институт — имаше диплома на машинен инженер.
Когато докарали Косточкин в мината, на местоназначението му, той успял да издейства да го приеме началникът на мината и се примолил да му дадат работа по специалността, като обещавал да работи честно, проклинал баща си и апелирал за съчувствие към местните началници. „Ще надписва етикети за консервени кутии“ — сухо отвърнал началникът на мината, но присъстващият местен следовател доловил в тона на младия харбински инженер някакви познати нотки. Началниците поумували помежду си, след това следователят поговорил с Косточкин и из забойните бригади плъзна слух, че за бригадир на една от бригадите е назначен някакъв новак, свой човек по петдесет и осми. Оптимистите виждаха в това назначение признак за скорошни промени към по-добро, песимистите мърмореха за нова метла. Но и едните, и другите останали учудени — без, разбира се, да се смятат отдавна престаналите да се учудват. Крист също не се учудваше.
Всяка бригада живее свой живот, в своята „секция“ от бараката, с отделен вход, и се среща с останалите обитатели само в стола. Крист често беше срещал Косточкин — много личен на вид: румен, плещест, силен. Ръкавиците му бяха кожени, с високи маншети. По-бедните бригадири имаха ръкавици, съшити от бивши ватени панталони. И шапката на Косточкин беше „цивилна“ — кожена ушанка, и валенките му бяха истински, а не плъстени ботуши или обувки от върви. Всичко това се набиваше на очи. Беше бригадир вече цял зимен месец — значи ще е вързал плана, процентите, точно колко — можеше да се разбере от таблото при изхода от зоната, но стар арестант като Крист не се интересуваше от тези неща.
Крист си състави животописа на бъдещия си бригадир на нара, мислено. Беше сигурен, че не е сгрешил, че не може да сгреши. Този човек от Харбин не можеше да има никакви други пътища към бригадирската длъжност.
Бригадата на Косточкин се топеше, както се топяха всички бригади, работещи в златните забои. От време на време — това би трябвало да звучи като всяка седмица, а не като всеки месец — в бригадата на Косточкин се изпращаше попълнение. Днес попълнението беше Крист. „Косточкин сигурно знае дори кой е Айнщайн“ — помисли си Крист, докато заспиваше на новото място.
Като на новодошъл му определиха нар по-далеч от печката. По-отдавна намиращите се в бригадата заемаха по-хубавите места. Така беше навсякъде и Крист добре го знаеше.
Бригадирът седеше на масата в ъгъла, близо до лампата, и четеше някаква книга. Макар че, след като беше господар на живота и смъртта на своите работници, той можеше, за да му е по-удобно, да сложи единствената лампа на масата си, като по този начин лиши от светлина всички останали обитатели на бараката — на тях и без друго не им беше до четене и приказки… Да се говори може и на тъмно, ала няма за какво и няма кога. Но бригадирът Косточкин се беше настанил до общата лампа и четеше ли, четеше, като от време на време устните му, пухкави като на дете, се раздвижваха в усмивка, а големите му, красиви, стоманени на цвят очи се присвиваха. На Крист толкова му хареса тази отдавна забравена мирна картина на бригада, почиваща си заедно със своя началник, че за себе си реши непременно да остане тук, да даде всичките си сили за новия бригадир.
В бригадата имаше и заместник-бригадир, който в същото време беше и дневален — това беше ниският Оска, достатъчно възрастен, за да бъде баща на Косточкин. Той метеше бараката, хранеше бригадата, помагаше на бригадира — всичко, както си е редно. Та когато заспиваше, Крист, кой знае защо, си помисли, че новият му бригадир вероятно знае кой е Айнщайн. Ощастливен от тази мисъл, стоплен от току-що изпитото канче гореща вода, Крист заспа.