В действителност истината е, че ние винаги сънуваме. Според психофизиолозите, хората прекарват около 50% от времето си на този свят в сънища наяве и над 8% в сънуване по време на сън. А това означава, че всички ние прекарваме 58% от своя живот в пасивно възприемане на изплуваща от подсъзнанието ни мисловна образност. На пръв поглед това изглежда страшно много време, но редица изследвания сочат, че тази цифра е дори твърде занижена.
Има неопровержими доказателства, че образният поток никога не прекъсва. Дори когато умът ни е зает с работа, разговор или други изискващи внимание дейности, сетивните механизми в него продължават да го захранват с „въображаеми“ образи, звуци, миризми, вкусови усещания и чувства. Голяма част от тези наши „сънища наяве“ е съставена от спомени, чиято поява — на повече или по-малко съзнателно ниво — се „отключва“ в резултат на случайни асоциации. Друга част представлява един вид ехо или подсилване на съзнателните ни мисли в дадения момент.
„Сънищата наяве“ са една от няколкото области, в които скритият в ума ни Заглушител работи в наша полза. Защото ако той не потискаше образния поток, докато управлявате самолет примерно или докато оперирате някой пациент, животът на зависещите от дейността ви хора щеше да е застрашен. Образният поток щеше да ви разсейва и да ви пречи да си вършите работата.
Странната злочестина
Великият югославски изобретател Никола Тесла страдал от нещо, което той самият наричал „странна злочестина“. Като малък Тесла бил измъчван от ослепителни проблясъци на ярки спомени, които най-неочаквано изниквали пред очите му със зашеметяваща интензивност. Една-единствена дума, чута по време на разговор, изведнъж извиквала в съзнанието му отчетливия образ на човека, предмета или действието, свързани с нея. Тези „сънища наяве“ били толкова чести, реални и ярки, че — според собствените му думи — Тесла не винаги бил в състояние да отличи дали онова, което вижда, е действителност или не. Това го изпълвало с „потискащо чувство на неудобство и смазваща тревожност“. Постепенно той успял да овладее тази своя „странна злочестина“ посредством различни упражнения за ума и силна воля.
През двайсетте години съветските психолози започнали да изследват журналиста Соломон Шерешевиески, като се опитвали да открият каква е тайната на неговата потресаваща, почти съвършена памет. Необикновената дарба на Шерешевиески му създавала редица мъчителни проблеми. Отделни думи по време на разговор, някоя мисъл или случаен спомен изведнъж отприщвали буря от сетивни възприятия, които сякаш възпламенявали едновременно, неконтролируемо и почти болезнено и петте му сетива.
„Непрекъснато виждам цветове, когато чувам звуци — споделя той. — Ако, да речем, някой ми говори нещо, аз виждам думите му цветово, но го разбирам. Ако обаче се намеси гласът и на друг човек, в съзнанието ми избухва буря от хаотични цветове. Те сякаш извират от сричките и от отделните звуци в думите на двамата говорещи и аз вече не съм в състояние да разбирам казаното.“
По време на разговор с изтъкнатия съветски психолог Вигоцки, Шерешевиески възкликва: „Какъв скърцащ жълт глас имате!“. Затова пък гласът на кинорежисьора Айзенщайн му харесва: „Когато го слушам, от него сякаш извира вибриращ пламък и се насочва право към мен. Цветовата образност на неговия глас ме привлича толкова много, че изобщо не мога да следя и да схващам какво казва.“
Веднъж на улицата Шерешевиески приближил до количка за сладолед и попитал продавачката какви видове има. „Тути-фрути“, отвърнала жената.
„Но тя го каза с такъв тон — припомня си по-късно Шерешевиески, — че от устата й сякаш се изсипа купчина прегорели въглени и черна пепел. Просто не успях да преодолея тази си представа, породена от начина, по който ми отговори, и ми се отщя да си купя сладолед.“