Тези думи на вуйчо Якоб се запечатват в съзнанието на Айнщайн за цял живот. Именно в тях е заложена същината на неговото отношение и на подхода му към всички задачи от областта на математиката и на другите точни науки — за Айнщайн те са по-скоро забавни пъзели и приятни игри, отколкото работа. В резултат на тази ранна благотворна настройка на ума той е бил в състояние да се отдава на математическите си занимания с онази сериозна и пълна самовглъбеност, с която повечето деца подхождат към играта.
След като на шестнайсетгодишна възраст за пръв път се вижда във въображението си как е яхнал опашката на един светлинен лъч и лети с него през вселената, Айнщайн посвещава всеотдайно следващите десет години от живота си на задачата да изучи в най-малки подробности физиката и математиката — неизменно вдъхновяван от представата за чудното си пътешествие сред звездите. Причината за тази удивителна вярност на Айнщайн към една и съща „игра“ в продължение на цели десет години се крие в това, че му е било толкова забавно и приятно да я „играе“, че най-сетне е разшифровал скритата в нея загадка.
Състояние на прилив
Психологът Михали Чикшентмихали искал да знае защо толкова много хора са дълбоко нещастни. „Защо — питал се той, — въпреки всичките удобства, лукс и широки възможности на модерния свят, хората все още имат чувството, че животът им е пропилян напразно и че вместо да са изпълнени с щастие, дните им носят само потискаща тревога и скука?“
Чикшентмихали твърдо решил да открие отговора на този свой въпрос. В продължение на двайсет и пет години той разговарял със стотици хора по целия свят от всички среди и професии — творци в една или друга област, спортисти, гросмайстори, портиери… И всеки път молел съответния човек да си припомни най-щастливите мигове в своя живот и да опише в какво се е изразявало щастието му. Със забележително единодушие всички разказват едно и също.
„Моментите на върховно щастие — пише Чикшентмихали в своя труд «Приливът: психология на оптималното изживяване» — обикновено настъпват, когато тялото или умът на човека са напрегнати до краен предел във волево усилие да бъде постигнато нещо трудно и от голямо значение… Подобни изживявания не са непременно приятни в момента, когато това става. Възможно е по време на състезанието, което е запомнил като най-щастливо изживяване, мускулите на плувеца да са го болели жестоко, да е имал усещането, че дробовете му сякаш всеки момент ще се пръснат, да му се е виело свят от изтощение — и все пак, именно това да са били най-щастливите и върховни моменти в живота му.“
Чикшентмихали нарича подобен вид върховно изживяване „състояние на прилив“. То се приближава възможно най-близко до човешката представа за „земен рай“. Чикшентмихали посочва, че приливът на щастливо удовлетворение настъпва тогава, когато човек се е самовглъбил изцяло в някаква дейност — нито прекалено лесна за изпълнение, нито прекалено трудна. Ако е твърде лесна — ще ни стане скучно и досадно; ако е твърде трудна — ще ни изпълни с тревожност. Ако обаче е точно такава, каквато е необходимо — приливът на щастието ще ни залее. И тогава ще се озовем в същото онова състояние на блажена вглъбеност, което Мария Монтесори е наблюдавала при децата по време на игра.
Учените са открили, че удоволствието е ключов елемент за постигане на интелектуална мощ. Научаваме много повече от упражненията за ума, когато те ни доставят радост и ни е приятно да ги правим. Чикшентмихали пък открива, че колкото по-дълго оставаме в състояние на прилив, толкова по-умни ставаме и започваме да мислим по-задълбочено и по-оригинално (виж Фигура 14.1).
Радиоспециалистите измерват яснотата на трансмисията според пропорционалното съотношение сигнал — шум. Ако сигналът е по-силен, отколкото шумът, ще го чувате ясно. Ако е по-слаб — ще чувате най-вече фона на статичните шумове (виж Фигура 14.2).
Състоянието на прилив увеличава мисловната интензивност, като повишава силата на сигнала за сметка на фоновия шум в ума ни. Когато обаче се занимаваме с нещо, което ни е твърде трудно, много скоро се улавяме, че ни обливат вълни на неувереност, смущение и може би дори страх за работата или за успеха ни. Подобни отрицателни чувства създават постоянен и дразнещ фонов шум, който разсейва вниманието ни и отслабва интензивността на мисълта ни. По подобен начин, когато задачата ни е прекалено лесна, умът ни също се разсейва — но този път от скука, — като ясният сигнал на мисловната ни дейност отново бива заглушен от фонови шумове.