По време на работата над „Фантазия“ Уолт Дисни непрестанно повтарял на аниматорите: „Тук не става дума за мултипликации. А за покоряване на светове.“ За Дисни анимацията била нещо много повече от клон на шоубизнеса. Той я възприемал като вълшебно изразно средство, което рано или късно ще разшири дотолкова човешката способност за себеизразяване, че ще можем да оживяваме и най-невероятните си фантазии едва ли не само със силата на мисълта си. „Виждам го толкова невероятно прекрасно, че нямам думи да го опиша — казал той веднъж по повод бъдещето на индустрията за филмова анимация. — Огромно и сияйно“.
Тази представа на Дисни днес вече започва да се сбъдва благодарение на новите технологии за постигане на виртуална реалност и дигитални пространствени ефекти. За жалост, на Уолт Дисни не му достигнаха трийсет години, за да дочака това мечтано от него бъдеще. Подобно на Мойсей, Дисни цял живот вървял към своята Обетована земя, която обаче Съдбата му отредила никога да не види. Трябва ли да го съжаляваме за тази негова участ? Според самия него — не. Приживе той възприемал със съвършено разбиране правилата на играта, наречена „човешка смъртност“.
„Ние, последните пионери на Новия свят и първите обитатели на Модерния, няма да доживеем да видим това прекрасно бъдеше — казал той. — Но сме щастливи, че градим неговите основи.“ Както и при всички велики гении, за Дисни щастието било в самия процес на работата. Високите цели, които си поставял, му служели по-скоро като един вид извинение, за да потъва още по-самозабвенно и всеотдайно в любимата си работа.
Мъничката разлика
Като президент на „Пийпьл Нетуорк“ (TPN) — изключително популярна и бързо разрастваща се сателитна телевизионна мрежа със седалище в Ирвинг, Тексас, посветена на разработване и разпространение на различни програми за самоусъвършенстване — Джеф Олсън изповядва една философия на успеха, която нарича „Мъничката разлика“. „Победителите се отличават от останалите хора — пише той в списание «Съксес». — Но това е само една съвсем мъничка разлика. Разликата между победата и поражението твърде често се крие в онези ежедневни човешки действия, които съвсем лесно можем да правим — но също толкова лесно можем и изобщо да не правим… Мъничката разлика е винаги в работата, която вършите или не вършите — тоест, тя е във ваша полза или във ваша вреда.“
„С течение на времето — обяснява Олсън — резултатите от нашите на пръв поглед незначителни ежедневни привички се натрупват и се превръщат в удивителни върхови постижения — или в смазващи провали.“ Той оприличава този процес на растежа на водния зюмбюл — в малкото езерце има едно-единствено цветче, но от него всеки ден прораства стръкче с ново цветче, от което също всеки ден прораства стръкче с ново цветче… След петнайсет дена в езерцето ще има само грозд водни зюмбюли. На двайсет и деветия ден вече половината езеро ще е покрито с цветовете им. „Но на трийсетия ден — казва Олсън — цялата повърхност на езерцето ще е покрита с плътна маса водни зюмбюли.“
След като не успява да получи препоръки и академично назначение, Айнщайн постъпва на работа като нисш служител в малко патентно бюро — нещо, което много лесно би могло да го изкуши да се поддаде на отчаянието и да затъне в рутината на ежедневната борба за оцеляване. Хора, посещавали жилището му по онова време, с ужас си спомнят мизерията, в която тънел бъдещият гений.
„Вратата към стълбището зееше отворена — пише Давид Райхинщайн, бивш преподавател на Айнщайн в колежа, — за да може по-бързо да съхне прането, простряно на опънати през хола въжета. Влязох в стаята му. Заварих го, потънал в дълбоко философско самовглъбение, да люлее с една ръка люлка, в която спеше малко бебе. В устата му димеше пура от най-лошо качество, а в другата си ръка държеше отворена книга. Коминът на печката не теглеше добре и в стаята се стелеше задушлив дим. Как, за Бога, бе в състояние да търпи подобен живот?!“
При подобни житейски обстоятелства Айнщайн би могъл съвсем лесно да изостави изучаването на физиката. Ежедневието му поднасяло удобно извинение за пред собствената му съвест: „Точно сега нещата са малко извън релсите. Утре ще започна отново да уча.“ А само след година-две подобни отлагания вече изобщо не би изпитвал нужда да си търси самооправдания. Въпросът за светлинния лъч щеше да е напълно забравен.
Но не станало така. Защото между Айнщайн и останалите хора, притиснати от подобни трудни житейски обстоятелства, съществувала „мъничката разлика“ — на него му доставяло удоволствие да изучава физиката. Толкова голямо, че независимо колко зает бил със службата и с домашните си проблеми, винаги намирал време за своето страстно увлечение. За десет години „водният зюмбюл“ на Айнщайн — представата как се носи в пространството, яхнал опашката на светлинния лъч — неусетно се разраствал и изпълнил цяло огромно езеро. А той самият бил безкрайно изненадан, когато резултатът от дългогодишната му търпелива и всеотдайна работа изведнъж гръмнал по първите страници на вестниците в целия свят. Защото Айнщайн не възприемал заниманията си като сериозен труд, а като любимо и увлекателно хоби, на което се е отдавал по малко всеки ден от живота си.