„Хората не са непрекъснато интелигентни — казва Мачаду. — Те проявяват интелигентност, когато неврологичната дейност на жлезите им е активирана, за да посрещне специфични нужди.“
Както отбелязахме в Тринайсета глава, човешкият мозък откликва на десетминутно слушане на „Соната за две пиана в сол мажор“ от Моцарт, като незабавно става „по-умен“ и увеличава с осемдесет пункта своя коефициент на интелигентност, а около петнайсетина минути след спирането на музиката се връща към нормалното си състояние. Тази временна „проява на интелигентност“ вероятно е отражение на „приливите на интелект по спешност“, за които Мачаду е убеден, че са били заложени, един вид „програмирани“, в примитивния човешки мозък, още докато предците ни са живели сред дивата природа.
Според д-р Мачаду проявите на интелигентност се „отключват“ от лимбичната система — мозъчни структури, разположени под кортекса (мозъчната кора), в по-дълбоката и по-примитивна област на средния мозък (виж Фигура 15.2). Учените смятат, че лимбичната система управлява емоциите, а също и такива първични нагони като агресивността, глада, жаждата, секса и родителския инстинкт.
Освен това лимбичната система действа и като високоскоростен процесор на сетивните възприятия. Тя сортира и анализира всички данни, постъпили от външния свят посредством петте ни сетива, разпраща резултатите към съответните области и центрове на мозъчната кора, а после събира за допълнително анализиране дошлите оттам ответни отговори. Посредством тази високоскоростна примка на обратна връзка, повтаряна безброй пъти за части от секундата, лимбичният ни мозък оформя сложния образен модел (gestalt) на заобикалящия ни свят.
Във всеки един миг от тази отново и отново повтаряща се последователност на аналитични операции, лимбичната система може да попадне на някой необичаен gestalt, в резултат на което незабавно да предприеме спешни мерки за отреагирване. Може изведнъж да „включи“, че тези толкова приятни за окото черно-оранжеви шарки сред клоните на дървото са всъщност готов за атака гладен тигър. В подобни мигове лимбичната система веднага действа, без да губи ни частица от секундата, за да се консултира с мозъчния кортекс. И ето ни готови за отбрана, далеч преди да сме възприели със съзнанието си наличието на опасност.
В Първа глава отбелязахме, че съзнателният ни ум е в състояние да възприема и обработва само 126 бита информация в секунда и само 40 бита в секунда човешка реч, докато чрез сетивата в мозъка ни постъпват 10 милиона бита информация в секунда. Всички тези данни отиват в подсъзнанието, където биват сортирани, анализирани, разпределени и откъдето — в случай на спешна необходимост — получаваме почти на секундата команда за съответно отреагирване, като при това лимбичната система работи приблизително 80 000 пъти по-бързо, отколкото съзнателният мозъчен кортекс. Именно това свръхскоростно обработване на постъпващите от външния свят данни позволява на кенгуровия плъх да се скрие със скок в храсталака, частица от секундата преди устремно летящият към него орел да го сграбчи.
Мачаду предполага, че всъщност основната функция на лимбичната система е това, което той нарича S.A.P.E. — португалски акроним за „система за самосъхранение и съхранение на видовете“ (Sistema de Auto-Preservacаo е Preservacao da Especie). Гладът, жаждата, хищниците и намаляването на раждаемостта били заплаха за оцеляването — както личното, така и на цели видове. Изправени пред такива предизвикателства, животните в природата развиват остър инстинкт за оцеляване и така постепенно постигат възможно най-голяма сила, издържливост и изобретателност.
В ролята си на ангел пазител, лимбичната система прибягва до всякакви средства, които биха подсигурили оцеляването. Според Мачаду нашият рационален интелект, намиращ се в мозъчната кора, е само една от многото дублиращи системи за спешни случаи, която лимбичният ни ум може да използва, но може и да прескочи — според нуждите на момента.
И така, когато някое прегладняло шимпанзе се озове пред дупка със сочни, но недостижими термити, неговият лимбичен ум може да го изненада с неочаквана „проява на интелигентност“, за да му помогне да стигне до храната си. Но ако някой леопард го нападне изневиделица, лимбичният ум на шимпанзето ще „включи“ много по-първичните рефлекси на „бий се или бягай“, които изобщо не изискват никаква интелигентност.