Всъщност този древен възглед не е далеч от истината. Всеки от нас действително притежава мисловен апарат, много по-съвършен от слабоватия ни съзнателен ум. Навремето математикът Йохан фон Нойман е изчислил, че човешкият мозък може да съхранява до 280 квинтилиона (когато бъде изписано изцяло с цифри, това число изглежда доста внушително — 280 000 000 000 000 000 000) бита информация. Днес мнозина смятат това негово твърдение за твърде консервативно и плахо. Понастоящем се приема, че оперативната скорост на мозъка е между 100 и 100 000 терафлопса (един терафлоп е равен на един трилион флопса, като един флоп е стандартната мярка за компютърната скорост за обработка на информацията). В сравнение с човешкия мозък, най-бързият в света суперкомпютър СМ–5 изглежда направо скован от артрит с неговите 100 гигафлопса, тоест 100 милиарда флопса. Направо несравними са мозъчните 1017 флопса с „мизерните“ 1011 флопса на СМ–5.
Но въпреки че всички ние, човешките същества, притежаваме такива потресаващо мощни мозъци, повечето от нас се затрудняват при умножаването на двуцифрени числа без калкулатор, да не говорим пък, че почти никой не си спомня какво е вечерял в сряда миналата седмица. Изглежда само моцартовците, айнщайновците и давинчите на този свят — буквално нищожна частичка от цялото човечество — могат да използват ефективно мощта на своите мозъци (като при това е очевидно, че дори те си служат само с малка част от своя интелект). А на всички нас, останалите простосмъртни, техните таланти ни изглеждат толкова потресаващо удивителни, че възприемаме тези гении почти така, както са ги възприемали и древните хора — като божествено надарени неземни същества, владеещи сякаш свръхестествени сили.
Но дали наистина гениите са чак толкова различни от нас, останалите хора? Едва ли ще си го помислите, ако видите училищните им бележници или отзивите за служебните им изяви. Малцина от така наречените гении са се отличили още в ранна възраст. Затова пък мнозина от тях са били наричани „трудно схващащи“, „с муден ум“ и дори направо „глупави“. Навремето прочутият математик Анри Поанкаре се представил толкова зле на създадения наскоро от Бине тест за отчитане на коефициента на интелигентност, че бил обявен за „малоумен“ (и то в медицинския смисъл на думата). Томас Едисон, чиито 1093 патентовани изобретения оставят далеч назад всеки друг изобретател в историята на човечеството и променят из основи живота на хората, схващал много бавно учебния материал.
„Баща ми ме смяташе за глупав — спомня си Едисон по-късно — и аз почти реших, че съм пълен и неспасяем кретен.“
Като дете Алберт Айнщайн също изглеждал глуповат в сравнение с неговите връстници отчасти поради своята дислексия, която му създавала големи затруднения при говор и при четене.
„При него нормалното детско развитие протичаше много по-бавно — припомня си сестра му Майя Винтелер-Айнщайн — и той срещаше толкова големи затруднения със словото, че всички се бояхме, че никога няма да се научи да говори… Докъм седмата си година брат ми имаше навика, преди да каже каквото и да било изречение, дори най-простичкото и най-привичното за него, многократно да си го повтаря предварително наум, като само мърда устни.“
Слабите словесни умения на младия Айнщайн подтикват учителя му по древногръцки да му заяви: „Никога нищо няма да постигнеш.“ По-късно Айнщайн бил изключен от гимназията заради слаб успех, а после се провалил и на приемния изпит в колежа. Когато с цената на много и упорити усилия най-сетне завършил образованието си, необходимо за бакалавърска степен, той не получил ни едно академично отличие, нито пък успял да вземе препоръка за работа от когото и да било от преподавателите си. Принуден да постъпи като най-нисш служител в малко швейцарско патентно бюро, в средата на двайсетте си години Айнщайн изглеждал обречен на напълно посредствено съществуване.
Но ето че като станал на двайсет и шест, той най-неочаквано извършил нещо направо невероятно — през лятото на 1905 година публикувал своя труд „Специална теория на относителността“, в който била изведена и прочутата му формула E=mc2. Шестнайсет години по-късно Айнщайн е носител на Нобелова награда и световна знаменитост. Дори днес, близо петдесет години след смъртта му, одухотворените искрящи очи на Айнщайн, гъстите му мустаци и ореолът от сребриста коса олицетворяват представата на хората за „гений“, а името му е синоним на свръхестествена интелигентност.