Какво е имал Айнщайн, което ние нямаме?
Именно това искал да узнае д-р Томас Харви. През 1955 година той бил дежурният патолог в болницата на Принстън точно в деня, когато Айнщайн починал. Така, по чиста случайност, съдбата отредила на д-р Харви да направи аутопсията на учения. Без да поиска разрешение от близките на покойника, той решава на своя отговорност да извади и да съхрани мозъка на Айнщайн. През следващите повече от четирийсет години д-р Харви пази мозъка на този гений на човечеството във формалдехид, като отделя от него сегмент по сегмент, за да го изследва под микроскоп, и не отказва да предоставя сегменти и на други изследователи. С каква цел ли? За да бъде разгадана тайната на гениалността на Айнщайн.
„Никой никога преди не е откривал ни най-малка разлика, която да отличава мозъка на гения от този на обикновения човек — споделя по-късно д-р Харви пред един журналист. — Така че възнамерявахме просто да го изследваме и да видим дали ще можем да намерим нещо.“
Самият Харви също не открива никога нищо — за разлика от една негова колежка. В началото на осемдесетте години Мериан Даймънд, невроанатом към Калифорнийския университет в Беркли, изследва сегменти от мозъка на Айнщайн и съобщава за едно свое удивително откритие — толкова изумително, че може да доведе до революция във всичките ни представи за процеса на човешкото обучение и за гениалността.
Повечето хора предполагат, че гениите се раждат, а не се „правят“. Но Даймънд посвещава кариерата си на това да създаде гений в лабораторни условия.
При един свой впоследствие станал прочут експеримент Даймънд отглежда лабораторни плъхове в свръхстимулираща среда — в клетки с люлки, стълбички, пътечки за бягане и най-различни играчки. Контролна група плъхове били отглеждани в обикновени, празни клетки. Плъховете, отраснали и живеещи в свръхстимулиращата среда, не само доживявали до изненадващо дълбоката за тях старост от три години (което се равнява на 90-годишна възраст при човека), но и мозъците им увеличавали размера си, развивали гъсти снопове от нови свръзки между нервните клетки под формата на дендрити и аксони — вретеновидни, клоноподобни структури, които предават електрическите сигнали от една нервна клетка (неврон) към друга. Плъховете от празните клетки залинявали и умирали сравнително млади, в рамките на нормалната за вида продължителност на живота, а в мозъците им се откривали много по-малко междуклетъчни свръзки.
Още през 1911 година бащата на невроанатомията Сантяго Рамон-и-Кахал открива, че количеството свръзки между невроните (научното име на тези свързващи снопове е синапси) е истинската мярка за гениалност и е много по-решаващо за определяне мощта на мозъка, отколкото броят на самите неврони в него. Прочутият опит на Даймънд доказва, че — поне при плъховете — физическият механизъм за появата на гениалност може да бъде създаден и стимулиран посредством умствени упражнения.
Но дали този принцип е валиден и при хората? Именно това искала да открие Мериан Даймънд. Ето защо помолила д-р Харви за няколко сегмента от мозъка на Айнщайн и ги подложила на щателно изследване. Както и очаквала, открила силно увеличен брой слепващи клетки в левия париентален лоб — нещо като „разпределителна гара“, която Даймънд описва като „асоциативна област за други асоциативни области в мозъка“. Както личи по името им, слепващите клетки спояват в едно цяло другите нервни клетки, а освен това спомагат и за предаването на електрохимичните сигнали между невроните. Даймънд очаквала да ги открие в мозъка на учения, защото вече била отбелязала големи струпвания на слепващи клетки в мозъците на своите поумнели плъхове. Наличието им в мозъка на Айнщайн подсказвало, че и при хората протича подобен стимулиращ и обогатяващ умствената мощ процес.
За разлика от невроните, които спират да се възпроизвеждат почти веднага след раждането на човека, слепващите клетки, аксоните и дендритите могат да увеличават броя си през целия ни живот, в зависимост от това как използваме мозъка си. Откритието на Даймънд предполага, че колкото повече учим, толкова повече синапси се образуват в мозъка ни (виж Фигура 1.2). По подобен начин, когато престанем да учим и умовете ни закърнеят, синапсите се свиват и отмират.
Приложението на това откритие е повече от ясно. Щом като мозъкът на Айнщайн е откликвал на стимулирането по начин, подобен на процеса при плъховете на Даймънд, значи е възможно да създаваме нови айнщайновци, осигурявайки на човешкия ум достатъчно стимулиращи умствени упражнения.