Теорията на Айнщайн за гениалността
Какъв тип умствени упражнения при човека би отговарял на люлките, стълбичките, пътечките за бягане и играчките при свръх-плъховете на Даймънд? Самият Айнщайн имал някои идеи по този въпрос. Той вярвал, че всеки може да стимулира оригиналната си творческа мисъл, стига да позволи на въображението си да се рее свободно, несковано от общоприетия начин на мислене.
Айнщайн например смятал, че е открил теорията на относителността не благодарение на някаква своя по-особена дарба, а поради, както сам казва, „забавеното“ си развитие.
„Нормалният възрастен човек никога не се спира, за да се замисли за проблемите, възникващи поради общоприетите понятия за пространство и време — размишлява Айнщайн. — Това са «странности», над които той е разсъждавал като дете. Но моето интелектуално развитие беше забавено, в резултат на което аз започнах да си задавам въпроси за пространството и за времето едва след като вече бях пораснал.“
В своите „Автобиографични бележки“ Айнщайн си припомня първото си забележително „видение“, довело го впоследствие до формулирането на неговата „Специална теория на относителността“. То го споходило изневиделица, докато веднъж, когато бил шестнайсетгодишен, си фантазирал за най-различни неща.
„Ами какво би станало — почудил се тогава Айнщайн, — ако яхна опашката на някой светлинен лъч и заедно с него се понеса в пространството със скоростта на светлината?“
Според Айнщайн нормалните възрастни обикновено биха заглушили подобен въпрос още преди да се е дооформил в съзнанието им, а ако все пак си го зададат — биха го забравили почти на секундата. Вероятно именно това е имал предвид и Уинстън Чърчил, когато казва: „В един или друг момент от живота си повечето хора се препъват в някое велико откритие. Но болшинството просто се изправят и го подминават с безразличие.“
Така се препънал и Айнщайн, но не отминал безразлично. Без изобщо да има ясна представа къде може да го отведе този негов интерес, в продължение на цели десет години той използвал прословутия си въпрос като „играчка“ и упражнение за ума си. И колкото повече размишлявал над него, толкова повече нови въпроси възниквали. А всеки нов въпрос го приближавал към истината.
Няколко годни след като си задал за пръв път своя въпрос, Айнщайн вече се питал какво би станало, ако, докато язди опашката на светлинния лъч, държи пред лицето си огледало. Дали ще вижда в него отражението си или не? Според постулатите на класическата физика, отговорът бил повече от ясен: няма да вижда образа си в огледалото, защото, за да стигнат до огледалото, отразените от лицето му светлинни лъчи ще трябва да летят със скорост, по-голяма от тази на светлината, а това е невъзможно.
Е, да, но Айнщайн просто не можел да се примири с подобен отговор. Наистина, това обяснение се градяло върху известните и необорими за тогавашната наука факти, но поради причини, които сам той не бил в състояние да изрази с думи, Айнщайн някакси нямал чувството, че именно това е правилният отговор на неговия въпрос. Струвало му се нелепо и комично, чист абсурд, човек да погледне в огледало и да не се види там. Доверявайки се на интуицията си повече, отколкото се доверявал на познатите факти и признавал законите на физиката, Айнщайн дръзко си представил, че съществува вселена, в която човек може да вижда отражението си в огледалото пред лицето му, дори когато е яхнал опашката на светлинния лъч. Едва години по-късно той съумял да облече в думи това свое „видение“ и да докаже по математически път правотата на теорията си. Но до правилния отговор Айнщайн стигнал по интуиция, а не следвайки строгите закони на физиката и математиката.